ФОР

– От коя каста идваш, Фор?

Мисля, че знаеш.

– Това е без значение. Нали сега съм тук. Не е зле по-често да си го напомняш и ти.

Вече не просто ми е приятно да бъда близо до нея – това е единственото, което желая.

Искам да я целуна, но не сега е времето.

Притискам устни към челото ù и никой от нас не помръдва. От тук нататък няма връщане назад, не и за мен.

+ + +

Нещо, което тя каза, ме преследва цял ден. Такова нещо никога не би се случило при Аскетите.

Отначало просто си мисля, че тя не знае какво представляват в действителност.

Но аз греша и тя е права. Ал нямаше да загине при Аскетите, нито пък щеше да я нападне. Може и да не са изцяло добри, както аз някога вярвах – или исках да вярвам, – но също така определено не са и зли.

Виждам като отпечатана върху клепачите си картата на сектора им, която намерих в компютъра на Макс. Ако ги предупредя, ако не ги предупредя – и в двата случая съм предател... на едно или на друго нещо. Тъй че, ако лоялността е невъзможна, към какво се стремя вместо към нея?

+ + +

Отнема ми известно време да измисля план как да подходя към това. Ако тя беше нормално Безстрашно момиче, а аз – нормално Безстрашно момче, щях да я поканя на среща, да идем край Бездната и да се пофукам с познанията си за лагера на кастата. Но това ми изглежда твърде обикновено след нещата, които си казахме, и след като съм виждал най-тъмните кътчета на ума ù.

Може би това е проблемът – нещата са неравностойни, защото аз я познавам, знам от какво се бои, какво обича и какво мрази, а всичко, което тя знае за мен, е каквото съм ù споделил. А то е толкова неясно, даже незначително, защото имам проблем с уточненията.

Сега, след като вече знам какво трябва да направя, проблемът става самото му правене.

Включвам компютъра в стаята със зоната на страха и го настройвам на моята програма. Взимам от склада две инжекции със серума за симулацията и ги прибирам в малката черна кутия, която винаги използвам за тази цел. След това тръгвам към помещенията на трансферите, без да съм сигурен дали ще успея да я засека насаме за достатъчно дълго време, че да ù кажа да дойде с мен.

Но тогава я виждам да стои край парапета с Уил и Кристина, трябва да я повикам, но не успявам да го сторя. Луд ли съм да планирам да я пусна в главата си? Да ù позволя да види Маркъс, да научи името ми, да узнае всичко, което съм се старал да опазя скрито?

Отново тръгвам да се катеря покрай Ямата, а стомахът ми кипи. Стигам до фоайето, когато градските светлини наоколо започват да гаснат. Чувам стъпките ù по стълбите. Последвала ме е.

– Така и така си вече тук – казвам, все едно това се е получило случайно, което е нелепо, – може да влезеш вътре с мен.

– В зоната на страха ли?

– Да.

– Редно ли е да го правя?

– Серумът те свързва с програмата. Именно програмата определя през чия зона да те прекара. В момента е настроена за моята.