Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Вижте какво открих! — извика един от войниците, привел се над багажника на преобърнатата кола. Бяха три картечни пистолета и снопче гранати.
— Чешко производство — безпогрешно определи моллата. — Значи тези кучета са били врагове, само левицата е така добре въоръжена!
— Слава на Аллаха, това оръжие ще ни свърши добра работа! Ще можем ли да заобиколим отнякъде?
— Няма проблеми — обади се брадатият шофьор, който беше работил в петролодобива и добре познаваше местността. — Но трябва да съобщим за този саботаж, цялата местност може да пламне…
— Всичко е в ръцете на Аллаха — промълви моллата. Не отделяше очи от мазната петролна струя.
— Не бива да пилеем благата, с които ни е дарил — настояваше на своето шофьорът. — Нека се обадим от летището да прекъснат подаването, разливът ще отрови всичко надолу по течението на реката.
Откъм колата се разнесе нов протяжен вик, тъжен и умолителен. Никой не му обърна внимание, младежът беше оставен в ръцете на милостивата смърт.
Бандар-е Делам, летището: 5,30 следобед.
Гражданското летище беше изоставено и пусто, без охрана. Преди няколко седмици тук беше пристигнала една ескадрила хеликоптери от остров Харг. Пистите бяха къси, над тях се извисяваше малка диспечерска кула, а зад нея имаше хангари, двуетажна сграда с офиси и няколко бараки. Сега край тях бяха паркирани няколко модерни фургона, в които временно се помещаваше щабът на ескадрилата. Това беше едно от десетките летища, построени от шаха из цялата страна. „Ще разполагаме с летища и съвременни транспортни услуги из цял Иран“, беше заявил той и обещанието му беше изпълнено. Но преди половин година започнаха вълненията в страната и транспортната инфраструктура се оказа напълно парализирана. Всички вътрешни полети бяха отменени, а летищата — затворени. Наземният персонал се пръсна, повечето от машините останаха на открито, без никаква грижа и поддръжка. Тук имаше три, мръсни и изоставени. Едната беше с изпочупени стъкла на пилотската кабина, другите — със спукани гуми. Резервоарите им бяха опразнени от грабители, а стройните им тела изглеждаха тъжни и грозни.
За разлика от тях петте хеликоптера на ескадрилата блестяла като нови. Чисти и готови за полет, те бяха наредени в стройна редица, три от модела 212 и два по-малки — модел 206. Слънцето залязваше и те хвърляха удължени сенки върху бетонната настилка.
Капитан Рудигер Луц се приближи до последния от тях и се зае с внимателната му проверка. По същия начин беше проверил и всички предишни машини.
— Много добре — даде оценката си той. — Можете да ги прибирате.
Остана край пистата да наблюдава как механиците и помощният персонал от няколко иранци изтикват блестящите машини към хангарите, не по-малко излъскани от самите хеликоптери. Знаеше, че много от подчинените му се присмиват зад гърба заради педантизма, но това нямаше значение, особено след като заповедите му се изпълняваха безпрекословно.
„Това е най-големият ни проблем — мислеше си той. — Да ги накараме да се подчиняват, да действуват в условия на реална бойна обстановка без помощта на военния устав, независимо от мнението на Дънкан Макайвър по този въпрос.“
Сутринта Дюк Старк, чиято база беше в Ковис, препрати по радиото краткото съобщение на Макайвър, според което се очаквало нападение срещу летището на Техеран, а в една от базите, разположени там, избухнал бунт. Поради отдалечеността на Бандар-е Делам и планинската местност директната радиовръзка с Техеран или някоя от другите бази беше невъзможна, радиовълните стигаха само до Ковис. Разтревожен от съобщението, Руди събра елитния си състав, състоящ се от четирима пилоти и седем механици (седем англичани, двама американци, един германец и един французин) малко встрани от останалите и направо им заяви: Дюк не ми съобщи кой знае колко неща, но непрекъснато ме наричаше Рудигер вместо Руди, а това означава, че положението е напечено.
— Дюк Старк не е от хората, които лесно се впечатляват — промълви Джон Тайрър, заместникът на Руди, американец с богат опит на пилот. — Мислиш ли, че е попаднал в беда? Няма ли да се наложи да отскочим до Ковис и да видим как стоят нещата там?
— Може би ще се наложи. Но ще изчакам до довечера, когато отново ще се свържем.