Затворникът на рая

— За Валс ли? Не.

— Само един въпрос, Фермин, кълна ви се. Няма нужда да ми отговаряте, ако не искате.

Фермин кимна неохотно.

— Тоя Маурисио Валс същият Валс ли е, за когото си мисля? — попитах аз.

— Същият — кимна Фермин. — Онзи, дето беше министър на културата допреди четири или пет години и се появяваше в пресата през ден. Великият Маурисио Валс: писател, издател, мислител и месия на националната интелигенция. Онзи Валс.

Тогава осъзнах, че десетки пъти съм виждал снимката му във вестниците, че съм чувал името му и съм го зървал напечатано на гърбовете на някои от книгите, които имахме в книжарницата. До тази нощ името Маурисио Валс бе просто едно от многото в неясната процесия от обществени фигури, съставящи един фон, който почти не забелязваме, но който винаги е налице. До тази нощ, ако някой ме беше попитал кой е Маурисио Валс, щях да отговоря, че ми е смътно познат — големец от онези мизерни години, на които никога не съм обръщал особено внимание. До тази нощ изобщо не си бях представял, че някой ден това име, това лице ще се свързват в мислите ми с човека, убил майка ми.

— Но… — понечих да възразя аз.

— Никакво но! Нали щеше да е само един въпрос? Вече ви отговорих.

— Фермин, не можете да ме оставите така…

— Чуйте ме добре, Даниел.

Той ме сграбчи за китката и се взря в очите ми.

— Заклевам ви се, че когато дойде подходящият момент, аз самият ще ви помогна да намерите тоя кучи син, та дори това да е последното нещо, което ще извърша през живота си. Тогава ще си разчистим сметките с него. Но не сега и не по този начин.

Погледнах го колебливо.

— Обещайте ми, че няма да направите някоя глупост, Даниел. Обещайте ми, че ще чакате да му дойде времето.

Сведох очи.

— Не можете да искате това от мен, Фермин.

— Мога и съм длъжен.

Най-сетне кимнах и той ми пусна ръката.