Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
Брианс вдигна поглед. Фермин коленичи пред него и сложи ръка на рамото му.
— Добре ли сте, Брианс?
— Аз съм негов адвокат — отвърна той с разтреперан глас.
— Предполага се, че мой дълг е да го защитавам и да го измъкна оттам…
— Направихте всичко, което беше по силите ви, Брианс. Мартин също го знае.
Явно несъгласен, адвокатът измърмори нещо.
— Това обаче не е краят — продължи той. — Бебо ми разказа, че когато Валс забранил да дават на Мартин хартия и мастило, той започнал да пише на гърба на страниците, които директорът му хвърлил в лицето. Поради липса на мастило правел разрези по ръцете и краката си и използвал собствената си кръв…
Бебо се опитвал да поговори с него, да го успокои… Мартин вече не приемал нито цигари, нито бучките захар, които толкова обичал… Дори не забелязвал присъствието на тъмничаря. Бебо смята, че когато научил за смъртта на Изабела, окончателно изгубил здравия си разум и пропаднал в онзи ад, който сам бил изградил в съзнанието си… Нощно време крещял толкова силно, че всички го чували. Започнали да се носят слухове сред посетителите, затворниците и персонала на затвора. Валс взел да се изнервя. Накрая наредил на двама от наемните си убийци да отведат Мартин една нощ…
Фермин преглътна на сухо.
— Къде?
— Бебо не знае със сигурност. От онова, което е дочул, мисли, че става дума за една изоставена къща до парка Поел… изглежда, че по време на войната са убили мнозина там и са ги заровили в градината… Когато джелатите се върнали, казали на Валс, че работата е свършена, но същата нощ Бебо ги чул да говорят помежду си и според него били доста объркани. Нещо се случило в онази къща. Изглежда, че там имало още някого.
— Някой друг?
Брианс сви рамене.
— Значи Давид Мартин е жив?
— Не зная, Фермин. Никой не знае.
12
Барселона, 1957 г.
Фермин говореше едва чуто и със сведени очи. Възкресяването на тези спомени явно му бе изпило силите и той едва се крепеше на стола си. Налях му една последна чаша вино и го загледах как бърше с ръце сълзите си. Подадох му салфетка, но не я взе. Останалите клиенти на „Кан Луис“ отдавна се бяха разотишли и предположих, че сигурно минаваше полунощ, но нас никой не ни гонеше. Бяха ни оставили на спокойствие в салона. Моят приятел ме гледаше изтощен, сякаш разкриването на тайните, които бе пазил толкова години, му бе отнело дори волята за живот.
— Фермин…
— Знам какво ще ме питате и отговорът е „не“.
— Фермин, Давид Мартин ли е моят баща?
Той ме изгледа сурово.
— Вашият баща е господин Семпере, Даниел. Никога не се съмнявайте в това. Никога!
Кимнах. Той бе замръзнал на стола си с отсъстващо изражение, зареял поглед в пространството.
— Ами вие, Фермин? Какво стана после с вас?
Не ми отговори веднага, сякаш тази част от историята нямаше никакво значение.
— Върнах се на улицата. Не можех повече да остана при Брианс. И при Росиито не можех да стоя. Изобщо при никого…
Разказът му зацикли, тъй че аз продължих вместо него:
— Върнахте се на улицата — просто един просяк без име, без никого и нищо на този свят, човек, когото всички вземат за луд и който би пожелал да умре, ако не го спираше едно обещание…
— Бях обещал на Мартин да се грижа за Изабела и за нейния син… за вас. Но се оказах страхливец, Даниел. Толкова дълго се крих, толкова се боях да се върна, че когато най-сетне го сторих, майка ви вече не беше между живите…
— Значи затова ви срещнах оная нощ на Пласа Реал? Не е било случайност? Колко време ме следихте?
— Месеци. Години…
Представих си го как ме следи в детските ми години, когато ходех на училище, когато си играех в парка Сиудадела, когато спирах с баща си пред онази витрина, за да се любувам на писалката, принадлежала, както вярвах безусловно, на Виктор Юго; когато седях на Пласа Реал, за да чета на Клара и да я милвам с поглед, мислейки, че никой не ме вижда. Просто един просяк, сянка, невзрачна фигура, от която всички извръщат очи. Фермин, мой закрилник и приятел.
— И защо не ми казахте истината още преди години?
— Отначало исках да го сторя, но после си дадох сметка, че ще ви донесе повече вреда, отколкото полза. Нищо не може да промени миналото. Реших да скрия истината, защото мислех, че ще е по-добре за вас да приличате повече на баща си и по-малко на мен.