Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Уелмите обаче бяха съвсем близо, може би препречваха пътя към Чантед. Каквито и тълпи да се бяха събрали за празника, градчето беше прекалено малко да се скрие там, освен ако не се свреше в някое мазе за седмица. Значи не биваше да тръгва към Чантед. Но толкова й се искаше отново да слуша Великите предания. И съжаляваше, че не отказа на Мейгрейт, че изобщо я бе срещнала през живота си. Мейгрейт обаче беше в тъмниците на Игър, а тя — тук.
Огорчена, Каран пое на изток към Тулин и Банадор — умърлушена, с изтощено тяло и отпаднала душа, в пълна безизходица. Луната беше в първа четвърт и тъмнееше — най-нежеланата поличба. Ужасните сънища се връщаха. Загледаше ли се в планините, виждаше поръсилия ги сняг. Дори да пращеше от здраве, преходът нямаше да е лек. Не помнеше някога да е била толкова уморена. Да можеше всичко да се свърши някак…
Уелмите дойдоха в Хечет съвсем скоро след нея. Вместо някогашния град имаше западнало селище, но на всяка крачка се виждаха следите от минало великолепие — широки улици, настлани с плоски камъни, равни и плътно наредени като в първия ден, канавки и тротоари покрай тях, внушителни храмове и колонади, опустели големи къщи в покрайнините. Жителите на Хечет като че ли още носеха този дух в себе си — самочувствие, древност, достолепие.
— Те са най-гордите козари в цял Мелдорин — презрително подхвърли старшият сред уелмите. Различаваше се от останалите с ниския си ръст и якото си тяло.
Подкараха конете си към грамадната порта. Десетима ездачи можеха да минат в редица между стените от резбован камък.
— Търсим млада жена с червена коса — каза един висок уелм с остър нос.
Сивата му кожа се лющеше като от изгаряне. Очите около черните зеници жълтееха.
— Мина една такава наскоро — отвърна пазачът.
— И къде е сега?
Уелмите се наведоха нетърпеливо на седлата си.
Пазачът си бе приказвал неведнъж с Каран, момичето му беше симпатично. Искаше да й помогне, без да се излага на опасност.
— Попита за пътя към Чантед и тръгна натам — излъга и отстъпи в караулната будка.
— За Чантед? Сигурен ли си, пазачо?
Безжалостните им погледи се впиваха в него. Той се извърна.
— Всеки ден идват и си отиват хора, не ги помня всичките. Тя спомена Чантед. Друго ме знам.
Уелмите потеглиха.
— Защо й е да ходи в Чантед? — попита една жена, която доста приличаше на Идлис. — Какво има там освен Школата? Пазачът май ни излъга.
— Няма съмнение в това, Гайш — отвърна ниският. — Но не бива да се осланяме в нищо на късмета. В Чантед има хора, за които Огледалото ще е ценно, макар че втората крадла ни насочи към Сит. Двама ще отидат в Чантед. Другите двама идват с мен: ти, Идлис, за да си ми пред очите, и ти, Гайш. Мисля, че тя ще тръгне към Банадор, където е домът й, но няма да намери подслон в планините през зимата. Да свърне от главния път е неизбежна гибел. Ако я намерите в Чантед, доведете я тук. Хайде!
Каран се бе изкачила високо в планините. Една нощ, след безплодно премисляне на несгодите си в някаква пещера, вмирисана на прилепи, се унесе. Този път сънят беше различен. Отново се озова в Чантед, вървеше по облените от слънчеви лъчи улици край спретнати къщи от жълт пясъчник, нагоре към Школата на хълма. Баща й я водеше за ръка, отиваше да говори с наставника. И ето че бяха в кабинета на Уистан и Галиад вече обсъждаше с плешивия нисичък мъж неща, които тя не схващаше. Сцената се промени — баща й го нямаше, а Каран забързано редеше историята си пред Уистан. Той изглеждаше нелепо по нощница и с шапчица на главата, същинско джудже в легло, правено за великан. В съня й Уистан внезапно се подпря да седне, сякаш току-що го е осенило решението на отдавнашно затруднение. Не отговори обаче на молбите й, а се вторачи през нея и избледня.
Върна се споменът за прекрасното сказание и по-младия летописец — Лиан, вдъхновил всички в залата да го приветстват. Тя отново преживя краткото докосване на съзнанията им. Обикновено го усещаше като блуждаене в лабиринт, само че пътят към Лиан бе белязан на всяка крачка. За малко го виждаше подобен на герой от неговите Велики предания — и в отчаянието си го потърси.
11. Втори шанс
Чудесните съновидения на Лиан отново бяха прекъснати от грубо тропане. Някой блъскаше така, сякаш искаше да изкърти вратата. Младежът усети, че този път няма да се отърве леко, и викна: