Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Добре де!
Отвън заудряха още по-гръмко, резето тракаше. Лиан зашари с ръка по пода, намери наметалото си, уви се в него и се запрепъва към вратата.
— Идвам! — изкрещя, за да надвика тропането. Дръпна резето и отвори със замах. — Какво искате… — започна сърдито, но млъкна, щом видя натрапника. — Търлю! — запъна се. — Какво е станало?
Знаеше обаче какво го чака. Бяха открили, че тъкмо той е тършувал в библиотеката в потайна доба.
Сенешалът на наставника държеше фенера високо и оглеждаше неприязнено младежа. Жълтото сияние огряваше симпатичното, малко мургаво лице на Лиан, сплъстената кестенява коса и светлокафявите му очи.
— Стига си се преструвал! — изплъзна се пресипналият глас на Търлю между дебелите влажни устни. — Облечи се. Тази нощ сам се довърши. Уистан има да ти каже нещо, преди да заминеш.
— Да замина? — Лиан се загърна по-плътно с наметалото. — Никъде няма да ходя. Трябва да разкажа преданието.
— Ха! — изфуча Търлю. — Изтърва си шанса. — Погледът му се плъзна по стаята. — В каква гнусна бърлога се свираш…
— Нищо друго не мога да си позволя, след като ми спряхте издръжката. Пък и моите приятели не се мръщят.
Сенешалът се ухили.
— Не съм изненадан. Събирай си багажа. Имаш един час.
— Къде иска да ме прати?
Търлю се ухили злобно.
— Прогонен си от Чантед. Завинаги.
Сенешалът почука на вратата към канцеларията и Уистан подвикна пискливо:
— Влез!
Търлю влезе и дръпна примигващия Лиан в осветената стая.
Наставникът беше по чехли и нощница, заметнат с наметало. Говореше с Труско, който размахваше косматите си юмруци, всеки колкото главата на събеседника му.
Лиан се помайваше на прага и чакаше Уистан да го покани да влезе. Прогонен! Какво щеше да прави сега?
— Майстор Уистан — обади се накрая. — Викали сте ме?
— Разбира се, глупако. Затвори тая проклета врата!
— Какво лошо съм направил пък сега?
— Влизане с взлом, кражба, проникване в библиотеката и архива въпреки забраната, съпротива срещу законно овластената стража на Школата, телесни повреди… Цял куп престъпления, макар че ако се бе държал прилично, сигурно щях да си затворя очите заради досегашния ти принос.
— Но…
— Не ми губи времето с увъртания. Труско!
Капитанът показа парченце червен плат, поръбено с черно, после повдигна края на наметалото на Лиан и посочи разръфаното място, затиснато от вратата. Раменете на младежа се превиха. Свършено бе с него.
— Но едно престъпление не мога да пренебрегна — ти събори моя фенер в раздела с най-ценните ни документи и не остана да гасиш пожара. Равнодушие, което няма да простя.
— Надникнах само след минута — оправда се Лиан. — Вече нямаше пламъци.
— А можеше и да има! Цяла минута е твърде много време в една подпалена библиотека.
Наставникът помълча; Лиан имаше време да се гризе отвътре за предстоящото наказание. Стискаше устни, сигурен, че ще му отнемат почетното звание майстор. Уистан заговори по-сдържано:
— Приключих с тебе! Десетки са желаещите да заемат мястото ти. Повече няма да ми прахосваш времето. Но тази нощ узнах нещо, за което трябва незабавно да намеря решение. Имам предложение за тебе — спешна мисия в Туркад. Заемеш ли се, ще ти дам достатъчно пари и препоръки, за да си уредиш живота другаде.
— Какво?! — писна Търлю от ъгъла. — Нима ще го възнаградите?
— Затваряй си устата! — скастри го наставникът. — И от тебе ми дойде до гуша.
Сенешалът се втрещи.
— Предложение, Лиан — натъртено повтори Уистан. — Втори шанс. Още много можеш да постигнеш, ако най-после възмъжееш. Откажеш ли, ще те изпъдя оттук с празни ръце.
Не поглеждаше към размирника, а се взираше в пепелта на угасналото огнище.
Есента отминаваше и Лиан се питаше какво ли толкова спешно има, че да пътува в планините по това време на годината.
— Ами моето сказание?! Хората ще се чудят защо…
— Загуби правото си! И без това тази нощ долетя скийт със съобщение. Мендарк ни моли да му направим услуга от името на Съвета и не мога да откажа. Познаваш Мендарк и си му длъжник. — Магистърът за нищо на света не би възложил точно на Лиан тази задача, но премълча това. — Ще се заемеш ли?
— Какво трябва да направя?
Очите на Уистан привидно се изцъклиха още повече, като че ли нахалният въпрос го възмути. Той се надигна сковано от стола си и повлече крак към прозореца. Отвори го, опря лакти на перваза и се загледа навън. От студения повей пламъчетата на свещите се замятаха. Зората открояваше хълмовете на изток, на улицата долу първият продавач вече разполагаше сергията си до алеята, палеше мангалчето и забъркваше тесто. Тишината се проточи. Накрая Уистан се обърна.