Едно на милион
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #24
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Едно на милион». Краткое содержание книги:
Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.
Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.
— Къде е телефонът?
— Скрих го на три преки от тук. Прецених, че мястото е достатъчно безопасно. Площта на кръга е равна на произведението на радиуса по числото „пи“. Ще трябва да претърсят поне трийсетина улици. Дори няма да опитат.
— Добре, да го видим — каза Аби.
— Сдобих се и с телефон на албанците — продължи Ричър. — Случайно. Но пак стигаме до същото. Искам да прочета какво пише в него. И евентуално да разбера защо са ми ядосани.
— И албанците ли са ти ядосани?
— Изпратиха човек след мен. Интересуват се кой съм.
— Това е нормално. Ти си ново лице в града. А те държат да са добре информирани.
— Възможно е.
— Трябва да говориш с един човек — каза Хоган.
— Кой е той? — попита Ричър.
— Свири с нас понякога. Войник като теб.
— От армията?
— Да, не от морската пехота.
— И от едните, и от другите не се изисква интелект, а мускули.
— Човекът, когото имам предвид, говори няколко източноевропейски езика. Беше командир на рота в края на Студената война. Освен това е наясно с всичко, което се случва в този град. Може да ти помогне. Особено с езиците. Не бива да разчиташ на компютърни преводи. Не и в този случай. Мога да му звънна, ако желаеш.
— Добре ли го познаваш?
— Свестен тип. И има отличен вкус за музика.
— Имаш ли му доверие?
— Дотолкова, доколкото мога да имам доверие на войник, който не свири на барабани.
— Добре — съгласи се Ричър. — Звънни му. Няма да навреди.
Двамата с Аби излязоха навън, а Хоган остана в оскъдно осветения коридор и започна да набира номера на своя приятел.
25
Ричър и Аби изминаха трите преки по заобиколен маршрут. Очевидно, ако телефоните се следяха, украинците можеше да са го открили вече и в такъв случай да са организирали засада в очакване на евентуалното му завръщане.
Ричър предпочиташе да заложи на сигурно. Доколкото бе възможно. Имаше доста сенки, мрачни проходи, дълбоки входове, а две трети от лампите бяха счупени. Имаше достатъчно места, където да се скрие някой, който да държи улицата под око.
Ричър видя ръждивата пощенска кутия в далечината. По средата на следващата улица.
— Ще се престорим, че водим задълбочен разговор, и когато се изравним с кутията, ще спрем, сякаш за да уточним нещо — каза Ричър.
— Добре — отвърна Аби. — А после?
— Няма да обърнем никакво внимание на пощенската кутия и ще продължим. Но много тихо. Без звук.
— Наистина ли ще се преструваме, че разговаряме? Или само ще мърдаме устни като в немите филми?
— Можем да шепнем. Сякаш споделяме тайни.
— И кога трябва да започнем?
— Още сега — отвърна Ричър. — Продължавай да вървиш. Не забавяй крачка.
— И за какво искаш да си шепнем?
— За каквото ти хрумне.
— Шегуваш ли се? Може да стане толкова опасно. Само за това си мисля.
— Нали каза, че всеки ден трябва да правиш по нещо, което те плаши.
— Изпълнила съм си нормата за днес.
— И оцеля.
— Можем да попаднем под масиран огън.
— Няма да стрелят по мен. Ще искат да ми зададат въпроси.
— Напълно ли си сигурен?
— Това е въпрос на психологическа динамика. Като в театъра. Не е необходимо да отговаряме с „да“ или „не“.
Приближаваха пощенската кутия.
— Приготви се да спрем — прошепна Ричър.
— И да се превърнем в неподвижни мишени?
— Само докато разменим няколко въображаеми реплики. После продължаваме. Но тихо, окей?
Ричър спря. И Аби спря.
— Какви въображаеми реплики? — попита тя.
— Каквито се сетиш.
Аби помълча за миг, след което каза:
— Не, не искам да казвам за какво си мисля в момента. Още е рано. Това са си моите реплики.
— Давай — каза Ричър.
Продължиха нататък. Колкото се може по-тихо. Три крачки. Четири.
— Добре — каза Ричър.
— Кое е добре? — попита Аби.
— Няма никой.
— И как разбрахме?
— Ти ми кажи.
Тя замълча за секунда-две, после каза:
— Пазихме тишина, за да можем да се ослушаме.
— И какво чухме?
— Нищо.
— Именно. Спряхме точно до целта и не чухме някой да излиза от мрака и да пристъпва крадешком към нас, а когато отминахме, не чухме някой да се връща в сенките, да се отпуска спокойно или да обикаля наоколо в очакване на инструкции. Следователно няма никой.
— Това е чудесно.
— Засега — отвърна Ричър. — Но кой знае колко дълго ще продължи? Аз лично не мога да кажа. Нищо чудно да се появят всеки момент.