Едно на милион
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #24
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Едно на милион». Краткое содержание книги:
Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.
Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.
Мъжът бе висок над метър и осемдесет и тежеше около сто килограма. Беше към четирийсетте, едър, мускулест, с черни очи, изпълнени с подозрение. Устните му бяха стиснати здраво, извити в безрадостна усмивка, която можеше да изразява тревога, объркване или презрение.
— Проблем ли имаме? — повтори Ричър.
— Ти си мъртъв — отвърна мъжът.
— Никак даже — отвърна Ричър. — В интерес на истината, ти си далеч по-близо до това трагично положение от мен. Не смяташ ли?
— Забъркаш ли се с мен, се забъркваш с много хора.
— Аз ли се забърквам с теб? Или ти с мен?
— Искаме да разберем кой си.
— Защо? Какво съм ви направил?
— Нямам представа. Трябва само да те заведа при шефа.
— Е, желая ти успех — отвърна Ричър.
— Лесно е да го кажеш, когато си насочил пистолет в лицето ми.
Ричър поклати глава в мрака.
— Лесно е да го кажа по всяко време.
Ричър отстъпи крачка назад и прибра пистолета в джоба си. Застана на улицата с празни ръце и разтворени длани.
— Хайде, действай — каза той. — Сега можеш да ме заведеш при шефа.
Мъжът не помръдна. Беше с десетина сантиметра по-нисък и с петнайсетина килограма по-лек, а ръцете му бяха доста по-къси. Очевидно бе невъоръжен, защото в противен случай щеше да извади пистолет. И очевидно смутен от погледа на Ричър, който излъчваше спокойствие, увереност, дори лека ирония, но определено бе поглед на хищник. Леко безразсъден при това.
Неприятна ситуация.
— Може би ще стигнем до същия резултат, но по друг начин — заяви Ричър.
— Как?
— Дай ми телефона си. Кажи на шефа си да ми звънне. Аз ще му обясня кой съм. Личният контакт винаги е за предпочитане.
— Не мога да ти дам телефона.
— И бездруго ще ти го взема. Изборът е твой.
Същият поглед. Спокоен, уверен, ироничен, хищен, леко безразсъден.
— Добре — отстъпи мъжът.
— Извади го и го остави на тротоара — нареди му Ричър.
Мъжът се подчини.
— Сега се обърни.
Мъжът се подчини.
— А сега тичай с всички сили.
Човекът се подчини. Затича се енергично и уличният мрак бързо го погълна.
Стъпките му отекваха дълго след като се скри от погледа на Ричър. Вече не стъпваше предпазливо. Ричър се заслуша в бързия тропот на подметките му, докато звуците не заглъхнаха в далечината. После взе телефона и продължи по пътя си.
Три преки преди дома на Бартън Ричър свали якето си, сгъна го на квадрат, нави квадрата на руло и напъха рулото в ръждясалата пощенска кутия пред едноетажна офис сграда със заковани с дъски прозорци и следи от пожар по фасадата. Останалата част от пътя измина само по тениска. Нощният въздух бе доста хладен. Още беше пролет. Лятото и топлината, която то носеше със себе си, бяха далече.
Хоган го очакваше в коридора. Барабанистът. Бившият морски пехотинец. Който обичаше модели, които е в състояние да контролира.
— Добре ли си? — попита той.
— Притесни ли се за мен? — отвърна Ричър.
— Да го наречем професионално любопитство.
— Не свирих на концерт на „Ролинг Стоунс“.
— Любопитство, свързано с предишната ми професия.
— Постигнах целта си — каза Ричър.
— И каква по-точно беше тя?
— Трябваше ми телефон на украинците. Явно си изпращат доста съобщения. Реших да проверя докъде са стигнали с тази история. Нищо чудно да са споменали Труленко. Надявам се това да ги притесни, да изпаднат в паника, дори да го преместят другаде. Което ще ми предостави идеалната възможност.
Аби слезе по стълбите. Облечена.
— Здравей — поздрави го тя.
— Здравей — отвърна Ричър.
— Чух всичко. Добър план. Но не мислиш ли, че просто ще изключат телефона от мрежата си? Няма да се свържеш с тях и те няма да се свържат с теб.
— Внимателно подбрах човека, от когото взех телефона. Изглеждаше относително интелигентен. Следователно се ползва с относително доверие. Може би дори малко по-високо в йерархията. Затова едва ли ще хленчи, че съм взел парите му за обяд. Ще се почувства неловко. Няма да хукне да се оплаква. Въпрос на гордост. Мисля, че разполагам поне с няколко часа.
— Планът е добър, но…
— Но не ме бива с телефоните. Сигурно ще има куп менюта. И куп бутони за натискане. Може да изтрия нещо погрешка.
— Добре, покажи ми.
— И дори да не ги изтрия, съобщенията най-вероятно ще бъдат на украински. И няма да успея да ги разчета без достъп до интернет. А не ме бива и с компютрите.
— Това е следващата стъпка. За начало ще започнем с телефона. Покажи ми го.
— Не го донесох — отвърна Ричър. — Онзи тип в линкълна спомена, че могат да следят телефоните. Не исках пет минути след като се върна тук, някой да почука на вратата.