Едно на милион
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #24
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Едно на милион». Краткое содержание книги:
Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.
Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.
— Къде?
— Предлагам да ги върнем в пощенската кутия.
— Но това е отправната точка на търсенето им. Може да се появят там всеки момент.
— Надявам се, че поставянето на телефоните в малка метална кутия ще блокира сигналите им. Изобщо няма да ги открият.
— В такъв случай и предишния път не са могли да ги открият, нали?
— Вероятно.
— С други думи, не е имало никаква опасност?
— До момента, в който ги извадихме от кутията.
— Колко време отнема подобно нещо? Определянето на местоположението им?
— Вече установихме, че и двамата нямаме представа.
— Трябва ли да се върнем до онази пощенска кутия? Или можем да изберем някоя по-близка?
— Не искам някой да пострада — отвърна Ричър. — Ще ги върнем на старото място за всеки случай.
— Но не можеш да бъдеш сигурен?
— Това не е въпрос, на който мога да отговоря с „да“ или „не“.
— Сигналите блокирани ли са?
— Вероятно. Не съм специалист. Но съм чувал хората да обсъждат такива неща. Все се оплакват, че разговорите им прекъсват по какви ли не причини, повече от които ми се струват далеч по-незначителни от една малка метална кутия.
— Но сега те са на масата, следователно има някакъв риск.
Ричър кимна.
— И този риск се увеличава с всяка изминала минута — заяви той.
Този път Ричър носеше двата телефона. Нямаше друга причина освен обичайната ротация в екипа. Около тях имаше доста автомобили. Фаровете им подскачаха и ги заслепяваха. Автомобили от различни марки и модели. Но не и линкълни. Не и шофьори, които внезапно променят скоростта и посоката. Или проявяват интерес към минувачите.
Поставиха телефоните в пощенската кутия и я затвориха. Този път Ричър задържа якето си. Не само за да му топли. Но и заради пистолетите в джобовете. Тръгнаха обратно към дома на Бартън. Трябваше да изминат пряка и половина.
26
Случилото се нямаше нищо общо със сложното триангулиране на мобилни сигнали или със сателитна навигация, която определя местоположението с точност до половин метър. Много по-късно Ричър разбра, че случилото се е резултат на най-обикновено старомодно издирване. Случаен тип минавал случайно по улицата. И случайно запомнил какво казали шефовете. Оглеждайте се за едър мъж и дребничка жена. Нищо повече.
Ричър и Аби завиха надясно с намерението на следващата пряка да свърнат вляво, което изискваше да прекосят тесния тротоар на тясната павирана улица, от едната страна на която се издигаха товарни рампи, а на другата тук-там се виждаха паркирани автомобили. Не всички места бяха заети. Може би половината. Една от колите бе спряла срещу движението. С предницата към тях. По ламарините ѝ не блещукаха капчици нощна роса. Мозъкът на Ричър реагира за частица от секундата, но точно в този момент вратата на колата се отвори и се появи пистолет, следван първо от ръката на шофьора, а после и от самия шофьор, едър атлетичен тип, приклекнал зад отворената врата, прицелил се през отворения прозорец.
Първо в Ричър, после в Аби. После обратното. И обратното. Напред-назад. Назад-напред. Като в полицейски сериал. Човекът явно искаше да покаже, че държи и двамата под прицел. Беше облечен в тъмносин костюм. С червена вратовръзка, здраво стегната около врата му.
Няма да стрелят по мен. Ще искат да ми зададат въпроси.
Намесена е психологическа динамика. Като в театъра.
Не мога да отговоря с „да“ или „не“.
Пистолетът бе глок, леко протрит и издраскан. Мъжът го държеше с две ръце. И двете му китки бяха опрени на прозореца. Показалецът му бе на място. Пистолетът не помръдваше. Беше застинал в хоризонтално положение. Явно човекът умееше да борави с оръжия, но приклекналата позиция по принцип не е особено стабилна. Да не говорим, че е безполезна, защото вратата на автомобила не осигурява добра защита от куршуми. Да, справя се по-добре от алуминиево фолио например, но не много по-добре. По-опитен стрелец би застанал прав и би опрял ръце на горната част на рамката. Така би контролирал положението по-добре. По-лесно би реагирал на промени, ако някой хукне да бяга или обратното, втурне се към него.
Мъжът с пистолета извика:
— Дръжте си ръцете така, че да ги виждам.
— Проблем ли имаме? — попита Ричър.
— Аз нямам проблем — обяви непознатият.
— Добре — кимна Ричър. — Радвам се да го чуя. — После се обърна към Аби и прошепна: — Можеш да се върнеш зад ъгъла, ако искаш. Ще дойда след минута. Този господин иска да ми зададе няколко въпроса. Това е.
— Не, тя също остава — извика мъжът. — И двамата оставате.