Драконите на изчезналата луна [bg]

Палин мълчеше.

— Хайде, хайде — рече Даламар. — Не мисля, че в момента можем да си позволим да имаме тайни един от друг.

„Щом е така — помисли си Даламар, — тогава какво толкова правиш по време на тези твои самотни разходки? Не, не, не ми казвай, сигурен съм, че просто се наслаждаваш на хубавото време и природата. И къде изобщо се губиш напоследък?“

Дълго след като се бяха завърнали от смъртта, духовете на магьосниците бяха останали обвързани към телата, които бяха обитавали приживе, подобно на затворници, приковани с вериги към стената на килията си. В неуморното си търсене на път за бягство Даламар пръв бе открил, че оковите им всъщност съществуват единствено в съзнанието. И може би благодарение на факта, че не бяха напълно мъртви, душите им не се бяха превърнали в заложници на царица Такхизис подобно на всички останали. Така или иначе мрачният елф бе напълно способен да прекъсва връзката между душата и тялото си. Беше казал на Палин, че е успял да напусне затвора и дори самия Солантас, макар така и да не бе споделил къде ходи по време на своите отсъствия. Въпреки че можеше да се отскубне от прегръдките на тези стени обаче, Даламар неизменно бе принуждаван да се връща обратно при тялото си.

Явно душите им изпитваха странна, алчна привързаност към собствените си тела, така както скъперникът трепери над сандъка с богатството си. Палин също бе направил опит да се измъкне и да пристъпи в изпълнения с тъга свят на другите пленени души, ала винаги изпитваше всепоглъщащ ужас от факта, че в негово отсъствие някой би могъл да открадне или да превземе тялото му. Разбира се, тялото му си оставаше непокътнато на затворническото легло винаги когато разтреперан се връщаше при него. Знаеше, че поне малка част от всичко това би трябвало да го кара да изпитва надежда, ала не можеше да се насили да почувства нищо друго, освен горчиво разочарование, така че оттогава така и не се бе осмелил да напусне тялото си за по-дълго от необходимото. В този момент не можеше да се присъедини към мъртвите души, които нито го виждаха, нито се интересуваха от присъствието му. Поради същата причина обаче не можеше да се завърне и в света на живите.

За разлика от него Даламар често отсъстваше, макар и никога за дълго. Палин вече бе напълно убеден, че мрачният елф преговаря с Мина и се опитва да сключи сделка с нея в замяна на тялото си. Нямаше как да докаже подозренията си, но беше сигурен, че нещо става.

— Щом толкова искаш да знаеш — каза Палин, — надявах се да убедя Джерард да ме убие.

— Няма да се получи — отвърна Даламар. — Нима смяташ, че досега не ми е хрумвало?

— Смятам, че има шанс — настоя Палин. — Тялото ми продължава да живее. Раните ни заздравяха. Убеден съм, че ако телата ни отново загинат, връзката помежду ни ще се прекъсне.

— След което Такхизис за пореден път ще ни възвърне към това жалко подобие на живот. Така и не си разбрал защо го направи всъщност, нали? Защо нашата царица се грижи за нас, защо ни храни и пои, както някога шалафи се грижеше за онези жалки създания, които сам наричаше Съществата? За него те бяха експеримент. Ето това сме за нея и ние. Само времето ще покаже дали експериментът е преминал успешно. Тя ще определи кога. Не ние. Сериозно, наистина ли смяташ, че не съм опитвал?