Левиатан [bg]

Докато се прокрадваше по дължината на кораба, зеленото сияние като че ли капеше като кръв върху леда. Беше сигурно, че звярът умира.

Беше глупаво от негова страна да мисли, че ще може да помогне. Може би трябваше да остави лекарствата някъде наблизо и да се измъкне…

От сенките се чу леко стенание.

Алек се промъкна по-близо, а въздухът около него се затопляше с всяка крачка. Стомахът му се преобърна. Та това беше живата топлина от тялото на създанието! Борейки се с гаденето в себе си, направи още няколко крачки напред, като се опитваше да не гледа към зелените светлинки, които лазеха под кожата на съществото.

Един млад авиатор лежеше в мрака, притиснат към тялото на звяра. Очите му бяха затворени, а от носа му течеше кръв.

Алек приклекна и пролази до него.

Това беше просто момче с фини черти и светло кестенява коса. Яката на летателния му костюм беше запечена от кръв, а лицето му изглеждаше смъртно бледо на фона на меката зелена светлина. Явно бе лежал сгърчен върху леда през всичките часове от падането, а топлината на гиганта бе съхранила живота му.

Алек отвори една от медицинските торбички, ровейки измежду шишенцата с ароматни соли и спирт за втриване.

Раздвижи солите под носа на момчето.

— Да му се не види! — изкряка то на висок глас, отваряйки очи с примигване.

Алек се намръщи и се зачуди дали бе чул правилно.

— Добре ли сте? — осмели се да попита на английски.

— Малко ми се е размътила тиквата — отвърна момчето, потривайки главата си. Бавно седна, оглеждайки пейзажа наоколо, а изцъклените му очи се разшириха от удивление. — Скапана работа! Лошо се приземихме май, а? Горкото зверче май е станало на смачкана развалина.

— И ти самият си доста смачкан — рече Алек, отвъртайки капачката на спирта за втриване. Навлажни една марля и я притисна към лицето на момчето.

— Оох! Спри! — Момчето избута марлята и седна изправен, но вече с по-бистър поглед. Подозрително изгледа снегоходките на Алек. — А ти кой си, всъщност?

— Дойдох да помогна. Живея наблизо.

— Тук горе? В тоя скапан сняг?

— Да. — Алек прочисти гърло и се зачуди какво да каже. Винаги се бе оправял безнадеждно зле с лъжите. — В нещо като село.

Момчето присви очи.

— Я чакай малко — приказваш като Машинист!

— Ами… сигурно. В тази част на Швейцария използваме диалект на немския.

Момчето го загледа още известно време, после въздъхна и потърка глава.

— Хубаво, швейцарец си. Катастрофата сигурно ми е размътила ума. За момент реших, че може да се един от ония нещастници, дето ни свалиха.

Алек надигна вежда.

— А после съм се приземил тук, за да се погрижа за кървавия ти нос?

— Абе нали ти казах вече, че беше леко тъпо да си го помисля — отвърна момчето, грабвайки напоената със спирт марля от ръката на Алек. Притисна я към носа си и се смръщи. — Но благодаря за грижите. Голям късмет, че се появи, иначе задникът ми щеше да се смръзне в тоя клинч!