Левиатан [bg]

— Най-високата планинска верига в Европа, а войната ни настига толкова бързо. — Граф Волгер поклати глава. — В какво време живеем.

— Смятате ли, че ни видяха?

— В целия този хаос? Не мисля. А и тази наша развалина едва ли прилича на нещо определено от далеч, дори посред бял ден. — Графът въздъхна. — Все пак — никакъв огън за домашни нужди за известно време. Трябва да определим и стража, докато не си тръгнат.

— Ами ако не си тръгнат? — попита Алек. — Ако не могат?

— Няма да издържат дълго — отвърна Волгер безразлично. — Няма нищо за ядене на този ледник, нямат подслон, нито пък гориво за огън. Само лед.

Алек се обърна и се загледа в него.

— Но ние не можем да оставим тези хора да умрат!

— Позволете да ви напомня, че те са ваши врагове, Алек. Само защото германците ни преследват, не значи, че Дарвинистите са наши приятели. На този кораб сигурно има стотина души! Може би достатъчно, за да превземат замъка. — Гласът на Волгер омекна, докато гледаше към небето. — Да се надяваме, че няма да дойде помощ. На дневна светлина самолет отгоре ще означава катастрофа.

Алек отново погледна към другата страна на ледника. Снегът, който се надигна при катастрофата, се уталожваше около кораба и разкри, че звярът лежи на една страна, като изхвърлена на брега риба. Зачуди се дали Дарвинистките творения умираха от студ толкова бързо, колкото естествените животни. Или хората.

Стотина души…

Погледна надолу към конюшните — имаше достатъчно храна за малка армия. И лекарства за ранените, кожи и дърва за огрев.

— Не можем просто да седим тук и да гледаме как умират, графе. Независимо дали са врагове или не.

— Не ме ли слушахте? — извика Волгер. — Вие сте наследник на трона на Австро-Унгария. Дългът ви е към империята, а не към хората на ледника.

Алек поклати глава.

— В момента няма какво особено да направя за империята.

— Все още не. Но ако съхраните живота си, достатъчно скоро ще се сдобиете със силата, необходима да спрем тази лудост. Не забравяйте — императорът е на осемдесет и три, а войните не са благосклонни към старите хора.

С тези последни думи гласът на Волгер се пречупи и изведнъж самият той се състари невероятно, сякаш последните пет седмици най-после го бяха настигнали. Алек преглътна отговора си, припомняйки си какво бе пожертвал Волгер — дома си, позицията си, как се бе превърнал в обект на преследване, как прекарваше безсънни нощи до радиото. И когато най-после бяха на сигурно място, това гнусно животно просто падна от небето, заплашвайки да провали толкова години на подготовка.

Нищо чудно, че искаше да забрави за въздушния звяр, умиращ сред снеговете на няколко километра от замъка.

— Разбира се, Волгер. — Алек взе ръката му и го поведе надолу от студената и ветровита тераса на кулата. — Ще наблюдаваме и ще чакаме.