![Диамантът на Венеция [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/2/diamantt-na-veneciya-bg-download.jpg)
Диамантът на Венеция [bg]
- Автор: Хикман Кэти
- Серия: Тайната порта #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-344-4
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Диамантът на Венеция [bg]». Краткое содержание книги:
Пристигането им във всяко следващо село представляваше красива гледка — известяваха появата си чрез странна какофония от чинели, барабани, дайрета и тръстикови свирки. Една от тяхната група — Илкай, чийто глас беше по-мощен и от гърмящия баритон на Мариам, вървеше най-отпред и изброяваше достойнствата им като градски глашатай: Жените от Тесалоники, най-прочутата акробатична трупа на света, предпочитана от паши, везири, та даже и от самия султан, великия падишах. Само за една вечер…
Илкай беше следвана от останалите акробати, общо шест жени, които скачаха и се превъртаха, облечени в жилетки с ярки цветове и чудати издути панталони, които обгръщаха краката им като мъжки бричове. След тях вървеше Мариам — великанката от Тесалоники — с червена лента през челото и кожен колан, пристягащ безформения й жакет. Понякога Мариам носеше на раменете си двете дъщерички на Елена — Нана и Лея.
Другия път те тичаха пред нея или ходеха на ръце, превъртаха се назад, като се огъваха в странни форми, докато самата Мариам дърпаше количка, върху която бяха изложени любопитни предмети — тенджери и тигани, цепеници дърва, гюлета, които бяха нейният актьорски реквизит. Най-накрая вървеше Елена — нежното й лице беше превърнато в тъжна маска с помощта на креда, костюмът й представляваше странна роба от пъстри ивици, покрити с мъниста, които проблясваха при всяко нейно движение — магическо същество, покрито със слана.
Повечето от селяните приветстваха с радост появата им — блясъкът и вълнението от странните им костюми вземаха превес над съмнителния им статус на чужденки. Но в случаите, когато свещениците се обръщаха срещу тях, обикновените хорица се страхуваха. Започваха да бият камбаните на селските си камбанарии, да хвърлят по тях камъни и да насъскват кучетата си срещу тях, така че жените често бяха принудени да продължат към следващото село въпреки непоносимата жега.
Колкото и да не беше за вярване, в началото жената русалка и нейното бебе се радваха на всеобщ интерес. Тъй като не знаеше името й, Мариам започна да нарича младата жена Тесала — на морето, от което беше дошла, но това име някак си не й пасна никога. Тя така и не можа да го изпълни, както не успя да изпълни подобаващо дрехите, които й дадоха да облече, нито мястото, където спеше. Останалите жени, които още от самото й пристигане приеха крайно подозрително тази морска кукувица, тази пречупена нимфа, която беше акостирала така безславно сред тях, рядко я наричаха по някакъв друг начин, освен „тя“ или „онази“.
Все още безсилна след раждането, жената русалка лежеше заедно с детето си под импровизирания заслон в задната част на каруцата на трупата — място, което тя не даваше никакви признаци, че иска да напусне. Раните й — дълбоките следи от въжета по китките и глезените й, бавно заздравяваха, но съдбата й беше спестила треската, която със сигурност щеше да я убие. Що се отнася до краката й — е, макар да установиха, че счупванията са стари и че костите някак си се събрали отново, никой не вярваше, че тя някога би могла отново да проходи.
Жената не говореше, не говореше даже на детето си, с което нямаше почти никаква представа какво да прави, освен да го увива в парцали и да го държи до себе си. Скоро стана ясно, че тя няма никакво мляко или че има толкова малко, че детето не би могло да оцелее с него, и ако не беше Мариам, която успя да размени един от подарените от синьор Бочели коне за млечна коза, то със сигурност нямаше да оживее. Елена пробва всички езици, които знаеше — венециански, испански, гръцки, дори езика на османските турци — но с нито един от тях не извади късмет. Жената русалка просто я зяпаше неразбиращо със странните си, немигащи очи.
— Да не би да е глуха? Или глухоняма? — попита веднъж Мариам. — Или просто малоумна?
— Не, не мисля — смръщи се Елена. — Според мен не е нито едно от тези неща. По-скоро е… и аз не знам — канеше се да каже „призрак“, но споменаването на тази дума можеше да им донесе лош късмет, затова само рече: — Сякаш просто е… просто не е тук.