Ладията на Харон

Силните му и загорели от слънцето ръце бяха на волана. Единствено потропването на показалеца издаваше безпокойството, което изпитваше. Красивото му лице беше неподвижно като глетчера вляво. Докато другите двама бяха облечени в дебели вълнени дрехи, той беше само по поло и джинси. Спътниците му трепереха и мърмореха недоволно, но той дори не усещаше студа. Мъжът гледаше на ниската температура като на нещо, което трябва да приеме, а не да избягва.

Според него човек не трябваше да се бори с природата, а да и се наслаждава. Борбата с нея само я превръщаше в неприятел и я принуждаваше да се съпротивлява още по-ожесточено. Той често казваше, че всеки път, когато се опитаме да покажем превъзходство над природата, тя отвръща на удара по-яростно отпреди. За него имаше повече смисъл човекът да приеме стихийната и жизнена сила и да се радва на величието й.

Бе се опитал да научи на това и хората си, но малцина го разбираха. Вярно, някои се присъединяваха към него, когато плуваше в субарктичните води или вървеше в нажежената пустиня, но го правеха като изпитание на волята, а не заради общуването с природата. За тях това беше начин да докажат, че могат да издържат на най-тежките природни условия. Изправяха се срещу стихиите не като васали, а като равни. Докато той смяташе, че действията му са най-висшата форма на преклонение. Да се изправи пред силата на природата, означаваше да застане пред самия Бог.

Единственият човек, който го разбираше, беше Аги. Тя споделяше отношението му към природата. Разбиващите се вълни в уединен бряг по време на зимна буря или проливният дъжд бяха силите, които Аги оценяваше. Тя вярваше, че тези неща са най-висшият израз на съвършенство. Нека другите стоят със страхопочитание пред картина на Пикасо или пред фреските в Сикстинската капела. Това бяха произведения на човека и следователно опетнени още при създаването си. Те бледнееха пред съвършената красота на тропическия залез или на кораловия риф. Аги се съгласяваше с думите му, че човечеството се е променило толкова много и се е превърнало в опасност за планетата. Не противоречеше на твърденията му, че ако краят на съществуването ни е цената, която трябва да платим, за да спасим земята, тогава трябва да го сторим.

Телефонът иззвъня тихо, но мъжете в роувъра се стреснаха от звука, макар че го чакаха от два часа. Не беше необходимо да отговарят. Съгледвачът вече бе затворил, бе напуснал позицията си на най-високата точка на прохода Томпсън и се връщаше във Валдиз. Те слязоха мълчаливо от джипа и се протегнаха, за да разкършат телата си от продължителното седене. Шофьорът отвори задната врата, където бяха наредени червени пластмасови туби по пет галона, натоварени във Валдиз. Тубите тежаха по седемнайсет килограма и всеки взе по две, но само шофьорът не залитна от товара си.