Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Бара надигна глава. Метро току-що бе излязъл от банята и държеше с два пръста малко аптекарско шишенце. Макар че нямаше доказателства за извършено престъпление, стаята принадлежеше на Пол Озбърн и царуващото безредие бе предизвикало подозренията на полицаите. Двамата предвидливо бяха надянали гумени хирургически ръкавици, за да не объркват евентуалното разследване със собствените си отпечатъци.
Бара пое шишенцето и внимателно го огледа.
— Сукцинилхолинов хлорид — прочете той етикета. Върна шишенцето и поклати глава. — Нямам представа. Обаче е местна поръчка. Провери я.
В този момент един униформен полицай въведе в стаята портиера и Вера.
— Господа. Това е младата дама, която се обади.
Пол Озбърн не усещаше нищо друго освен мрак и влага. Лежеше по очи върху подгизнал пясък. Нямаше представа нито къде се намира, нито дори колко е часът. Някъде наблизо бучеше вода и той благодари на Бога, че не е в нея. Беше напълно изтощен и чувстваше, че сънят го обгръща с мрак, по-черен от околната нощ. Мина му мисъл, че това е смъртта и че ще загине, ако веднага не предприеме нещо.
Надигна глава и извика за помощ. Но наоколо царуваше тишина, нарушавана само от бученето на водата. Пък и кой ли би го чул в непрогледната нощ на това забравено от Бога място? И все пак ужасът от смъртта и усилието да вика бяха засилили пулса му. Съзнанието му бавно се проясни. За пръв път усети дълбока, тръпнеща болка в горната част на лявото бедро. Пресегна се и напипа топла, лепкава кръв.
— По дяволите — дрезгаво изруга той.
Надигна се на лакти и опита да разбере къде е попаднал. Почвата под него беше мека — пясък, обрасъл с мъх. Когато посегна наляво, ръката му докосна вода. Завъртя се надясно и с изненада откри само на сантиметри от лицето си нещо като паднал дънер. Някак бе успял да се измъкне на брега — или със собствени сили, или по волята на течението. В мозъка му отново изникна ужасната гледка на обезобразения труп, вкопчен в него насред реката, после отмъкнат от мощните талази. И веднага се сети за човека на склона. Високият човек с широкополата шапка, който очевидно стреляше и по двамата.
Изведнъж му хрумна, че може би онзи го е проследил и сега чака нейде наблизо първите лъчи на утрото, за да довърши започнатата работа. Озбърн не знаеше колко зле е ранен, колко кръв е изгубил и дали ще има сили да се изправи. Но трябваше да опита. Дори високият мъж да си бе отишъл, не можеше да остане тук, защото рискуваше да умре от загуба на кръв.
Пролази напред и посегна към падналото дърво. Вкопчи пръсти и се издърпа напред. В същия момент го прониза непоносима болка и той изкрещя, без да мисли за риска. Когато се опомни, остана да лежи неподвижно, напрегнал сетива. Ако непознатият беше наблизо, викът щеше да го привлече право насам. Озбърн затаи дъх и се вслуша, но не чу нищо освен шума на течението.
Разкопча токата на колана, издърпа го и пристегна лявото си бедро над раната. После намери пръчка, пъхна я отдолу и завъртя няколко пъти, докато коланът се превърна в примитивен турникет. Мина почти цяла минута, преди да усети изтръпване. Болката поотслабна. Придържайки турникета с лявата си ръка, Озбърн подпря дясната върху дървото. С усилие подви здравия крак под себе си и след минута успя да се изправи. Отново се ослуша. И отново не чу нищо освен бурното течение.
След кратко опипване в тъмното той откри дебел сух клон и го отчупи. При раздвижването усети в джоба си нещо тежко. Подпря се на дървото, бръкна и пръстите му се свиха около твърдия метал на пистолета, който бе взел от Анри Канарак. Напълно го бе забравил и се чудеше как ли не е изпаднал при плуването по реката. Нямаше представа дали все още е годен за употреба. Но така или иначе самото показване на оръжието би му осигурило предимство пред повечето хора. Може би даже щеше да стресне поне за миг убиеца с шлифера.
Използвайки клона като нещо средно между бастун и патерица, той обърна гръб на бучащата вода и тръгна през мрака.
39.
Събота, 6 октомври, 3:15 през нощта
Седнала в хола на своя апартамент, Анес Демблон пушеше вече втора кутия „Житан“ от полунощ насам и гледаше втренчено телефона. Все още не бе съблякла омачканото костюмче, с което изкара целия работен ден в канцеларията. Не бе вечеряла, даже не си бе измила зъбите. Анри вече трябваше да е пристигнал, или поне да се обади по телефона. Трябваше да има някаква вест, каквато и да било. Но нямаше. Сигурна бе, че нещо се е объркало. Обаче какво? Дори да се окажеше, че американецът е професионалист, Канарак би го очистил също тъй ефикасно, както бе сторил с Жан Пакар.
Колко години бяха минали откакто той я дръпна за косата и вдигна полата й пред всички хлапета в двора на Второ общинско училище в Бриджпорт, щат Кънектикът. Тогава Анес беше едва в първи клас, а Анри Канарак — не, Албърт Мериман! — в четвърти. След онзи подвиг той се изхили, после поведе с небрежна походка тайфата си към нова жертва — едно дебело момче, което скоро щеше да се разплаче от подигравките и ударите им. Още същия следобед Анес му го върна тъпкано. След училище проследи Албърт, изчака го да се наведе над нещо и се прокрадна изотзад. Като се изпъна в цял ръст, тя вдигна ръце високо нагоре и стовари върху главата му огромен камък. Спомняше си как той рухна на паважа, облян в кръв. Спомняше си, как мислеше, че наистина го е убила, докато накрая Албърт посегна да я сграбчи за глезена и тя побягна. Това бе началото на една връзка, траяла повече от четирийсет години. Така е, даже в най-ранно детство хората от един и същ тип се привличат.