Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
И изведнъж въпросът изникна отново. Чудовищното ЗАЩО? После дойде и отговорът. Било е грешка. Разбира се. Трябва да е било грешка. Озбърн стисна юмрук.
— Искаш да кажеш, че си сбъркал човека, нали? Припознал си се в баща ми…
Канарак поклати глава.
— Не. Той беше. Другите също.
Озбърн се втренчи в него. Това беше безумно! Невъзможно!
— Господи! — изкрещя той. — ЗАЩО?
Канарак бе надигнал глава доколкото можеше над мътното течение. Вече дишаше по-леко, започваше да усеща ръцете и краката си. Противникът все още стискаше спринцовката. Може би имаше шанс да се измъкне. Внезапно Озбърн рязко извърна глава, сякаш стреснат от нещо. Канарак също погледна натам. По склона се задаваше висок мъж с шлифер и широкопола шапка. Държеше нещо в ръка. Надигна го.
След част от секундата се раздаде трясък, сякаш десетки кълвачи атакуваха едновременно сухо дърво. Водата наоколо закипя. Озбърн усети как нещо го блъсна в бедрото и полетя назад. Водата продължаваше да кипи. Докато опитваше да се надигне, видя как човекът с шапката нагазва в реката, а предметът в ръката му продължава да трещи.
Озбърн се отблъсна назад, гмурна се и заплува настрани. От повърхността над него долиташе глухо чаткане, напомнящо пръскането на препечени пуканки. Под водата неясната светлина изчезваше напълно и той нямаше представа накъде плува. Нещо го блъсна и се вкопчи в него. После течението го повлече заедно с неизвестния предмет. Дробовете му бяха готови да се пръснат от недостиг на въздух, но водата го теглеше към речното дъно. Нещото отново го блъсна и той разбра, че се е закачило здраво. Протегна ръка и опита да се изтръгне. Предметът беше масивен като прогнил дънер и продължаваше да го стиска. Задушаването мачкаше дробовете му. Трябваше да си поеме въздух. Нямаше време да се занимава с неизвестния предмет, сега най-важното бе да се добере до повърхността. Озбърн отчаяно заблъска с крака, размаха ръце и се устреми нагоре.
След миг главата му изскочи над водата. Задъхан, той жадно пое глътка чист въздух. И в същото време осъзна, че се движи доста бързо. В далечината едва се различаваше стръмният бряг. Като извърна глава, той забеляза фаровете на коли по шосето и разбра, че бързото течение на Сена го влачи към средата на реката.
Когато изплува на повърхността, нещото сякаш се бе откачило от него — поне така му се струваше, защото вече не го усещаше до себе си. Завъртя се и зърна наблизо голям тъмен предмет със закачена туфа трева. Посегна да го блъсне настрани. Преди да бе довършил жеста, изпод водата изскочи човешка ръка и се вкопчи в неговата. С писък на ужас той опита да се освободи. Но ръката стискаше здраво. Изведнъж Озбърн разбра, че онова, което бе сметнал за трева, всъщност е човешка коса. Нейде в далечината тътнеха гръмотевици. Дъждът се лееше като из ведро. Докато трескаво се мъчеше да изтръгне ръка от вкопчените пръсти, тъмният предмет се люшна към него. Озбърн изкрещя и се опита да го отблъсне. Не успя. В мимолетния блясък на светкавица пред погледа му се появи окървавена очна кухина, запълнена с парчета от натрошени зъби. От другата страна изобщо нямаше око, а само кървава каша там, където куршум бе отнесъл половината глава. Нещото нададе глух стон и подскочи нагоре. После пръстите лекичко, почти нежно отпуснаха ръката на Озбърн и останките на Анри Канарак се отдалечиха по течението.
Когато Анри Канарак, или по-точно Албърт Мериман, надникна през рамото на Пол Озбърн и зърна високия човек с шлифера да се задава надолу по склона, мина му мисълта, че го е виждал някъде. После се сети — това беше онзи, който влезе в кафене „Льо боа“ вечерта след убийството на Жан Пакар. Спомняше си, че го бе видял да стои на входа и да оглежда вътрешността на заведението. После онзи бе обърнал очи към бара, където седеше той и за миг погледите им се бяха срещнали. Канарак си спомняше какво облекчение бе изпитал, като разбра, че не е нито Озбърн, нито някой от полицията. Просто някой си, така бе помислил.
И бе сгрешил.
37.
7 октомври, петък
Ню Мексико
В два без пет следобед, което правеше девет без пет сутринта по парижко време, Елтон Либаргер седеше в креслото заметнат с одеяло и гледаше как триста метра по-долу из долината плъзват първите сенки на планините Сангре де Кристо. Беше облечен със светлокафяви панталони и син пуловер. На главата си имаше малки жълти слушалки, свързани с уокмен „Сони“, който лежеше в скута му. Беше на петдесет и шест години и слушаше събраните речи на Роналд Рейган.
Швейцарецът Елтон Либаргер бе пристигнал в скъпия санаториум „Ранчо де пиньон“ от Сан Франциско на 3 май, седем месеца след като бе получил тежък инсулт по време на делово пътуване в Съединените щати. Ударът го бе оставил частично парализиран и неспособен да говори. Сега, почти година по-късно, той можеше да се движи с помощта на бастун и да говори сравнително ясно, макар и бавно.