Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Анес се изправи и смачка цигарата в препълнения пепелник. Вече наближаваше три и половина през нощта. В събота пекарната беше отворена до обяд. След по-малко от два часа трябваше да тръгва за работа. Изведнъж тя се сети, че Анри бе взел колата. Значи трябваше да пътува с метрото, ако го отваряха толкова рано. Не знаеше точно. Отдавна не бе отивала на работа с градския транспорт.
Реши, че може и да хване такси. Мина в спалнята, свали дрехите и си облече нощницата. После нагласи будилника за 4:45 и си легна. Все пак седемдесет и пет минути сън бяха по-добре от нищо, стига да успееше да заспи.
В паркирания отсреща зелен форд високият мъж на име Бернхард Офен погледна часовника си. Беше 3:37.
На седалката до него лежеше неголям черен предмет, напомнящ дистанционно управление за телевизор. В горния ляв ъгъл имаше електронен циферблат. Той взе предмета и нагласи брояча на три минути и трийсет секунди. После включи двигателя на колата и натисна червения бутон в долния десен ъгъл на кутийката. Циферблатът се включи и започна да отброява назад с точност до една стотна от секундата.
Бернхард Офен хвърли един последен поглед към тъмния жилищен блок, сетне подкара напред.
3:32:16
На различни места в претъпканото с вехтории мазе на жилищния блок бяха скрити седем съвсем малки вързопчета с извънредно компактен пластичен експлозив, свързани с общ електронен детонатор. Малко след 2:00 Офен се бе вмъкнал през един счупен прозорец. За по-малко от пет минути бе напъхал зарядите между купища стари мебели и вързопи с дрехи, като обърна особено внимание на огромния резервоар с четири хиляди литра нафта за парното отопление. След това излезе по същия път и се върна в колата. В 2:40 вече бяха изгаснали всички прозорци освен един. В 3:35 Анес Демблон също изключи лампата.
В 3:39 и трийсет секунди пластичните заряди избухнаха.
40.
Полет 38 на „Американ еърлайнз“ от Чикаго за Цюрих кацна на летище Клотен в 8:35, двайсет минути преди разписанието. От авиолинията предложиха да осигурят инвалидна количка, но Елтон Либаргер настоя сам да слезе от самолета. Предстоеше му да се срещне със семейството, което не бе виждал цяла година и държеше да се покаже като напълно възстановен мъж, а не като безпомощен инвалид, който ще бъде само излишен товар.
Джоана взе ръчния багаж и изчака зад Либаргер докато другите пътници слязат от самолета. След това му подаде бастуна, посъветва го да внимава и той рязко пристъпи напред.
Когато достигна изхода, Либаргер енергично подпря бастуна до вратата на самолета, без да обръща внимание на усмихнатата стюардеса. Дълбоко пое дъх, прекрачи прага и изчезна в подвижния ръкав.
— Малко е нервен, но ви благодаря от негово име — извинително подхвърли Джоана, докато бързаше да го настигне.
В аерогарата им се наложи да изчакат на опашка пред митницата. Когато минаха, Джоана намери количка, прибра багажа и двамата тръгнаха по коридора към имиграционните служби. Изведнъж тя се запита какво ще правят, ако никой не ги посрещне. Нямаше представа нито къде живее Елтон Либаргер, нито на кого да се обади. После стъклената врата в дъното ги изведе към чакалните. Изведнъж насреща им шестчленен духов оркестър засвири швейцарски вариант на „Той е чудесен момък“ и наоколо избухнаха ръкоплясканията на двайсетина изключително добре облечени мъже и жени. Малко по-назад ръкопляскаха четирима униформени шофьори.
Либаргер спря и впи поглед в посрещачите. Джоана се запита дали ги е познал. Някаква едра жена с кожено манто и воалетка се втурна напред, грабна Либаргер в прегръдките си и като го обсипваше с целувки, заповтаря:
— Чичо. О, чичо! Колко ни липсваше! Добре дошъл у дома!