Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Останалите също тъй бързо обкръжиха Либаргер, оставяйки Джоана да стои самотно отстрани. Това посрещане я озадачаваше. За пет месеца напрегната терапия Елтон Либаргер нито веднъж не й бе споменавал за богатството и властта, с които очевидно разполагаше. Къде бяха близките му през това време? Цялата работа й се струваше абсурдна. Но в края на краищата това не я засягаше.
— Мис Марш? — запита един извънредно красив мъж, който се бе отделил от групата. — Името ми е Фон Холден. Работя в компанията на мистър Либаргер. Ще разрешите ли да ви придружа до хотела?
Фон Холден изглеждаше на трийсет и няколко години. Беше строен, висок над метър и осемдесет, с късо подстригана кестенява коса и рамене на плувец. Облечен бе в безупречен двуреден костюм на ситно райе, бяла риза и тъмна вратовръзка.
Джоана се усмихна.
— Много ви благодаря. — Като се озърна към групата, тя видя, че някой е докарал инвалидна количка и двама от шофьорите помагат на Либаргер да се настани в нея. — Би трябвало поне да кажа някоя дума на мистър Либаргер.
— Сигурен съм, че той няма да ви се сърди — любезно я успокои Фон Холден. — Освен това ще се видите на вечеря. А сега насам, ако обичате.
Той пое багажа на Джоана и я изведе в някакъв страничен коридор, където ги чакаше асансьор. Пет минути по-късно двамата бяха на задната седалка на мерцедес, устремен по магистралата към Цюрих.
Джоана никога не бе виждала толкова много зеленина. Навсякъде имаше дървета и ливади с великолепен изумруден цвят. В далечината се мержелееха призрачните върхове на Алпите, увенчани със сняг дори по това време на годината. Родното й Ню Мексико беше пустинен щат, където въпреки небостъргачите и огромните супермаркети все още живееше недодяланият, тревожен дух на граничните области. Земите там принадлежаха на койотите, пумите и гърмящите змии, а пустините и затънтените каньони все още приютяваха хора, предпочитащи да живеят сами. Напролет из планините и високите пасища избуяваха диви цветя, но по това време на годината всичко се превръщаше в суха, кафеникава прахан.
Швейцария беше съвсем различна. Джоана бе забелязала това през прозорчето още по време на полета, а още по-силно го усети сега, докато лимузината навлизаше в Цюрих през Стария град. Тук имаше кътчета, напоени с исторически спомени за римляните и Хабсбургите. Това бе свят на средновековни улички, оградени от сиви, ранноготически каменни сгради, съществували векове преди първата газена лампа да светне из мините на Ню Мексико.
Джоана си представи какво ще стане, когато пристигнат. Малко, но задружно и любящо семейство, което очаква да посрещне Либаргер. Прегръдка за сбогом с бившия пациент, може би даже целувка по бузата. После приятна стая в туристически хотел. Обиколка из града преди утрешния обратен полет. Времето беше малко, но щеше да положи усилия да го използва колкото се може по-добре. И да не забрави сувенирите! За приятелите си от Таос и за Дейвид, логопеда от Санта Фе, с когото се срещаха вече цяла година, но още не бяха спали заедно.
Фон Холден я гледаше с усмивка.
— Не сте била в нашата страна, нали?
— Не, никога.
— Ако нямате нищо против, като се настаните в хотела, бих ви показал тукашните места преди вечеря — любезно предложи той. — Освен ако предпочитате да си починете.
— Не. Моля ви. Би било ужасно. Искам да кажа, с най-голямо удоволствие.
— Добре.
Лимузината зави надясно по Банхофщрасе и продължи през квартал, изпълнен с безброй модни магазини и скъпи кафенета, от които се излъчваше подчертана атмосфера на огромно, небрежно богатство. В края на Банхофщрасе искреше тюркоазена водна шир, гъмжаща от малки параходчета, зад които дълги ивици бяла пяна блестяха под яркото слънце.
— Цюрихското езеро — обясни Фон Холден.
Изведнъж Джоана се почувства омагьосана като в детска приказка. Щеше да разказва на всички, че Швейцария е пищна, омайна и вечна. Отвсякъде се излъчваше топлина, гостоприемство и невероятно чувство за сигурност. Освен това сякаш самият въздух носеше мириса на пари.
Тя рязко се извърна към Фон Холден.
— Как ви е малкото име?
— Паскал.
— Паскал? — Никога не бе чувала подобно име. — Испанско ли е или италианско?
Фон Холден с усмивка сви рамене.
— Едното или другото, а може би нито едно от двете. Роден съм в Аржентина.
41.
Озбърн гледаше телефона и се питаше дали ще има сили да опита отново. Вече три пъти бе набирал номера без никакъв резултат. Не вярваше да издържи още толкова.
Когато на разсъмване излезе от гората, бе попаднал сред нещо, което в неясната светлина му заприлича на пасище. Наблизо имаше чешма и заключена барака. Той завъртя крана и жадно отпи няколко глътки. После смъкна панталона и се постара да измие раната. Кръвотечението бе почти спряло и не се поднови, когато махна турникета.