Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
— Аз… бях… наемен… убиец — избъбри Канарак с едва доловим дрезгав шепот.
За момент Озбърн помисли, че не е чул добре. Или че Канарак се опитва да го забаламоса. Стисна кичурите коса още по-здраво и дръпна с всичка сила. Канарак изпищя. Усилието тласна въздух в дробовете му. Проряза го ужасна болка и той изпищя отново.
Лицето на Озбърн увисна пред него.
— Хайде да опитаме пак.
— Направих го срещу заплащане… За пари!
Канарак се закашля. Въздухът пареше като огън в пресъхналото му гърло.
— За пари?
Озбърн бе поразен. Не това бе очаквал, нищо подобно! Винаги бе смятал смъртта на баща си за произволно дело на някой безумец. Друг мотив просто липсваше, така смятаха и в полицията. Казваха, че го е извършил човек, мразещ собствения си баща, или майка си, или братята и сестрите си. Взрив на непоносим гняв и дълго трупана ярост, стоварен безумно върху първата срещната жертва. Баща му просто бе попаднал на неподходящо място в неподходящо време.
Но не, сега Канарак казваше съвсем друго. И в това нямаше никакъв смисъл. Баща му беше проектант на хирургически инструменти. Обикновен, кротък човечец, който никому не дължеше нито цент и никога през живота си не бе повишавал глас. Едва ли би имало кой да плати за убийството на подобен човек. Изведнъж му хрумна, че Канарак лъже.
— Казвай истината! Казвай, копеле лъжливо!
Обезумял от гняв, Озбърн изтегли Канарак навън за косата. Канарак изкрещя и викът проряза като нож гърлото и дробовете му. След миг бяха нагазили в реката до коляно. Спринцовката изникна в ръката на Озбърн, после той изведнъж натисна Канарак под водата. Преброи до десет и го измъкна.
— Кажи ми истината, дявол да те вземе!
Слисаният Канарак се задави от кашлица. Защо не му вярваше този човек? Добре де, нека да го убие, но не така, за Бога!
— Аз… — глухо изграчи той. — Баща ти… и още… трима… във Уайоминг… Ню Джърси… един в Калифорния. Все за едни и същи хора. После те… се опитаха… да ме убият.
— Какви хора? За какво ми говориш, по дяволите?
— Няма да ми повярваш — изгъгна Канарак, като се мъчеше да изплюе погълнатата вода.
Течението се носеше край тях, валеше все по-силно и в мрака наоколо не се виждаше почти нищо. Озбърн стисна още по-здраво яката на Канарак и вдигна спринцовката пред очите му.
— Кажи да видим.
Канарак поклати глава.
— Казвай! — изкрещя Озбърн и отново го блъсна под водата. После го вдигна, разкъса ръкава на ризата и притисна върха на иглата към бицепса му. — Хайде пак — прошепна той. — Истината.
— Божичко! Недей! — изплака Канарак. — Моля те…
Изведнъж Озбърн омекна. Бе зърнал в очите на Канарак нещо, което му подсказваше, че човекът говори истината, че никой не би могъл да лъже в подобно положение.
— Искам име — каза той. — Кой ти даде поръчката? Все някой трябва да те е насочил към тия хора.
— Шол… Ервин Шол. Пише се с „Е“.
В паметта си Канарак отчетливо виждаше лицето на Шол. Висок, атлетичен мъж с екип за тенис. През 1966 година Канарак бе попаднал в имението на Лонг Аиланд по препоръка на един полковник от запаса. Шол го посрещна любезно. Предложи му джентълменско споразумение. Четири удара, по двайсет и пет хиляди долара за всеки. Петдесет процента в аванс, останалото — при изпълнение на задачата. След убийствата той се върна да получи парите. Шол плати без пазарлъци, благодари му и го изпрати да си върви. Минути по-късно, докато Канарак караше към града, една грамадна лимузина го изтласка от пътя. Отвътре изскочиха двама души с автомати. Когато наближиха, Канарак успя да ги застреля и избяга. Последваха още три бързи опита да го очистят: в апартамента, в ресторанта и на улицата. И трите пъти му провървя, но ония сякаш винаги знаеха къде ще бъде, значи смъртта му беше само въпрос на време. Затова с помощта на Анес Демблон той пое нещата в свои ръце. Уби партньора си и го изгори в собствената си кола, така че да прилича на гангстерска екзекуция. После изчезна.
— Какъв е тоя Ервин Шол, къде живее?
Озбърн държеше Канарак само на сантиметри от мътната вода. Настояваше да получи доказателства.
— Лонг Айланд… голямо имение на Уестхамптън бийч — изпъшка Канарак.
— Боже мой, копеле проклето!
От очите на Озбърн се стичаха сълзи. Струваше му се, че е останал без почва под краката си. Канарак съвсем не беше онзи въображаем безумец, убил баща му от безпричинна злоба. Оказваше се професионален убиец с ясна и конкретна задача. Убийството мигом се превръщаше в абстракция. Човешките чувства нямаха нищо общо. Всичко бе най-обикновена сделка.