Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
Той отвори вратата и каза много любезно:
— Добър вечер, мис Фиорио. Чудесно предаване направихте тази вечер.
— Благодаря — промърмори тя и се вмъкна в колата.
Дори не го погледна. Така правеха всички. Лимузината идваше от фирма, която разпращаше еднакви коли и анонимни шофьори на богаташите из целия град.
Внимателно затвори вратата, погледна доволно отражението си в огледалните стъкла, после бързо заобиколи, седна зад волана, завъртя ключа и плавно потегли. Истинският шофьор Мигел Мартинес беше натъпкан на пода до краката му с дупка от куршум в челото.
Той се озърна за миг и каза:
— Към Националния пресклуб, нали, мис?
— Точно така. Непременно трябва да съм там до десет минути.
Той се засмя.
— Значи да побързам, а?
— Да, ще ви бъда много благодарна. — Тя бръкна в чантата си и започна да вади разни неща. — Има тържество и операторите ще ме чакат на входа.
Той помълча почтително около минута, преди да подхвърли през дясното си рамо:
— Тежък ви е животът.
Смехът й прозвуча по-мелодично, отколкото по телевизията.
— Седя на задната седалка на лимузина, къпя се в богатство, а вие си мислите, че моят живот е тежък?
— Да, май сте права.
Той изчака да мине още миг тишина — една от онези съвършено естествени паузи между наемния работник и голямата клечка на задната седалка.
После каза:
— Аз… ъъъ… гледах предаването ви по телевизията, докато чаках.
Тя бе стиснала тампон, напоен със спирт, и яростно смъкваше дебелия слой студиен грим. За секунда се озърна към него, после пак заби поглед в огледалото, което стискаше с другата си ръка.
— Наистина ли го вярвате? — продължи той. — Дето смъртното наказание било неморално и тъй нататък.
— Да, вярвам. Никога не заемам позиция, в която не вярвам.
— Попитах, защото на мен пък ми харесва смъртното наказание.
— Много хора смятат така. Затова е законно.
— Сигурно. — Той намести огледалцето и се вгледа в нея. — Разбирате ли, аз подхождам от друг ъгъл, не като вас.
Тя си слагаше очна линия и все още гледаше отражението си.
— В какъв смисъл?
— Представете си го така. Да речем, че ви хванат да вършите нещо много лошо и ви предложат избор — доживотен затвор или смърт. Какво ще предпочетете?
— Доживотен затвор — отговори тя.
— Много бързате, мис Фиорио. Има и по-лоши неща от смъртта.
— Какви например? — попита тя, без да обръща сериозно внимание на разговора. Просто се гримираше и разсеяно се опитваше да бъде любезна с този прекалено бъбрив шофьор. Плащаха й големи пари, за да обсъжда тия теми с големите познавачи пред камера, и не изгаряше от желание да дава безплатни уроци на начинаещи.
— Ами, например да те затворят в клетка за цял живот без друга компания освен шайка убийци, мошеници и улична измет. Знаете какво пише в книгите… Господи, какво ли не преживяват някои престъпници зад решетките. — Той пак я погледна в огледалото. — Гнусна работа, ще знаете. Безболезнената смърт трябва да е по-добра, нали?
— Аз не говоря от гледна точна на престъпниците — отвърна тя, плъзгайки по устните си тубичка вишнено червило.
— А може би трябва.
— Не. Те отговарят за действията си, а аз отговарям за своите. Ако подкрепя смъртното наказание, тогава ще нося товара на вината.
— Да — отговори той. — Чух ви да го казвате към края. Много красноречиво.
Нова дълга пауза, после той каза:
— Въпросът е дали някога ви е хрумвало, че може да има хора, които просто са пристрастени към убийствата. Нали разбирате, само това да правят. Отново и отново. Няма друг начин да им попречиш, освен да ги унищожиш.
— Имате предвид социопатичните личности?
— Е, не знам как точно е учената дума, но сигурно да.
— Те са душевноболни. Трябва да бъдат лекувани, а не убивани.