Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
Като взе кърпата за ръце, Ариел пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Докато избърше ръцете си беше готова да се изправи срещу Лусиен. Имаше няколко въпроса, които се нуждаеха от отговори и първият от тях беше, защо изобщо бе изпратил Арманд в Сенктюъри.
Докато отиваше към кухнята реши, че вероятно това беше играта, която играеше Лусиен, но, доколкото разбираше, със замесването на Арманд той бе изоставил правилата, за да се добере на всяка цена до наградата. Нека Лусиен има по-голяма физическа сила и нека в добавка да разполага и с психична мощ, но Давид бе съборил могъщия Голиат с един изстрел от прашка. Значи тя също можеше да открие начин да победи Лусиен Моргрет.
Когато влезе в кухнята Лусиен седеше на същия стол, където го завари идването на Гейлън. На масата пред нейното място бе поставена обичайната й закуска — чаша портокалов сок и две филии препечен хляб, намазани с масло. Ариел замислено погледна Лусиен. Да не би това да беше пословичния последен обяд за осъдената жена?
Когато Лусиен й отправи еквивалента си на приятна усмивка, Ариел се настрои явно подозрително. Първо, чертите му бяха прекалено остри, че нещо, било дори усмивка, да промени обичайния им вид — опасни и заплашителни. Второ, той беше прекалено разгневен от нея, за да се успокои до такава степен за такова кратко време. Явно целеше нещо. Въпросът беше какво е то.
— Седни и яж, Ариел, а след това ще поговорим — окуражи я той. — Заклевам се, че не съм направил нищо на храната ти. Тя е така безопасна, сякаш е излязла от твоя хладилник.
Ариел изведнъж проумя, че всъщност закуската беше предложение за мир и почувства как останалия от свадата им страх изчезва. Това не означаваше, че вече не се боеше от него. Освен това със сигурност не му вярваше, но интуитивно знаеше, че в този момент не я грозеше опасност от негова страна.
Приближи се до масата, седна и се насили да започне да се храни. Не беше гладна, но тъй като възнамеряваше да обяви война на един магьосник, налагаше се да поддържа силите си. Освен това обичайността на процедурата й помагаше да успокои нервите си.
Напъха последния залък хляб в устата си и го прокара с остатъка от портокаловия сок. След това се облегна и погледна към Лусиен. Изражението и позата му бяха отпуснати, но Ариел чувстваше прикритото под тях напрежение.
След като отминаха няколко секунди стана очевидно, че Лусиен не възнамерява да наруши мълчанието, така че Ариел предприе първата стъпка с въпроса:
— Защо изпрати брат ми в Сенктюъри?
Лусиен се отпусна назад като нея. Кръстоса ръце пред корема си и каза:
— Не този въпрос е на първо място в главата ти, Ариел. Защо не ме попиташ онова, което наистина искаш да узнаеш?
— И какво е то?
— Дали наистина мога да чета мислите ти.
Ариел се намръщи, защото в момента най-много я безпокоеше точно този или поне подобен на него въпрос. Вече бе приела, че Лусиен чете мислите й, но дали знае всичките й мисли? Ако беше вярно, това беше силно обезпокоително. Това я караше да се чувства... ами, насилвана. Освен това означаваше, че борбата с него щеше да бъде безсмислена.
„Не!, възрази си тя сама. Няма нищо невъзможно.“
Опита се да избегне прекия отговор, като каза:
— Ако наистина мислех това, тогава ти вече си отговори на въпроса ми, нали?
— А отговорих ли? — отвърна той.
Ариел го изгледа замислено и по някакъв необясним импулс вдигна ръка към кристала.
— Какво правиш, по дяволите? — сопна се той, впил очи в ръката й, която кръжеше около мястото, където кристала се криеше под блузата й.
— Щом си толкова вещ в четенето на мислите ми, значи няма нужда да ти казвам.
Веждите му се сключиха в свирепа гримаса, а погледа му се премести от ръката към лицето й.
— Не можеш да четеш мислите ми като докоснеш кристала.
— И защо трябва да ти вярвам?
— Защото е истина.
— Е, сигурна съм, че нямаш нищо против да се убедя сама.
Преди Лусиен да успее да възрази, тя сложи ръка върху блузата си. Дори през плата усети как мощта си пробива път през кристала и след това я заля плетеница от емоции — гняв, раздразнение и нещо близко до страх, макар да не беше достатъчно отчетливо, за да бъде наречено истински страх.
Дръпна ръката си от кристала почти веднага, след като го докосна. Емоциите бяха толкова мощни, че почти я смазаха и тя вдигна замислено поглед към Лусиен. Може би нямаше да успее да прочете мислите му, но определено можеше да разбере какви са чувствата му. В момента бяха доста непостоянни.
— Доволна ли си? — попита той с заплашително тих глас.
— За сега — отговори Ариел. — Колко често четеш мислите ми?