Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
Вместо това, тя побърза да открехне вратата. Надзърна през процепа и се увери, че свадливата котка на Лусиен бе права. На верандата стоеше Гейлън Морган, по-красив дори от вчера. В ръката си държеше огромен букет червени рози, увити в розова хартия.
— Добро утро — усмихна й се той. — Надявам се, че не съм ви прекъснал.
— Не, аз... ъ-ъ... тъкмо се канех да излизам
— Е, радвам се, че не ви изпуснах — той й протегна розите. — За вас са.
Ариел с неохота отвори вратата по-широко.
— Много са красиви, мистър Морган, но се боя, че не мога да ги приема.
— Ариел, трябва да ме наричате Гейлън. И освен това, разбира се, че ще ги приемете. Те са просто моят начин да приветстват с добре дошла новата съседка и ако ги откажете ще разбиете сърцето ми. Нали не искате да разбиете сърцето ми?
Той й отправи такъв очарователен, престорено отчаян поглед, че на устните на Ариел се появи усмивка.
— Е, щом това означава толкова много за вас, мисля, че мога да приема розите.
„Не!“, изкрещя с такава сила гласът на Лусиен в главата й, че Ариел отстъпи крачка назад. Поклати глава, чувствайки се замаяна. Беше приела, че Лусиен често чете мислите й, но неочакваното му проговаряне в главата й беше дяволски изнервящо.
— Добре ли сте, Ариел? — загрижено попита Гейлън.
— Ъ-ъ... да — смутолеви тя, като прекара пръсти през косата си.
— Сигурна ли сте?
— Напълно — увери го тя, като се насили да се усмихне.
— Добре — рече той, без да изглежда убеден. Гледаше толкова напрегнато към нея, че когато отново й протегна розите, Ариел автоматично ги взе, така че да ги използва като параван за смущението си.
— Наистина са красиви. Благодаря ви.
— За мен беше удоволствие. Съжалявам, че не са във ваза, но изглежда, че неочаквано всички вази в града са се свършили.
— Няма нищо. Сигурна съм, че ще намеря ваза някъде.
Гейлън кимна, а изражението му стана обезпокоено.
— Изглеждате изморена. Не спахте ли добре?
Ариел пристъпи смутено от крак на крак.
— Нали знаете как е. Трудно се свиква с чуждо легло. Ще са ми нужни няколко дни, за да свикна.
Той отново кимна, без да казва нищо. Ариел осъзна, че очаква да го покани да влезе и се опита да измисли как би могла да отклони евентуалното му настояване, без да го обиди. В края на краищата Лусиен бе казал, че докато той търси Арманд, вниманието на Гейлън ще е заангажирано с нея. Това едва ли можеше да стане, ако предизвикаше гнева му.
— Вижте, Гейлън...
— Ариел, аз... — каза той едновременно.
И двамата спряха. Гейлън се усмихна извинително.
— Съжалявам. Кажете вие.
— Просто исках да кажа, че имам уговорена среща, така че след малко трябва да тръгвам.
— Разбирам. Махам ви се от главата. Просто исках да кажа, че вчерашното ви посещение в магазина ми достави истинско удоволствие и се чудех дали не бихте се съгласили да вечеряте с мен.
Ариел примигна, когато в ума й проблесна друго силно „Не!“. Този път не беше толкова изненадващо и тя се възстанови по-бързо.
— Вечеря ли? Ох, Гейлън, не знам какъв ще бъде графика ми и...
— Е, щом вечерята ще ви затрудни — бързо вмъкна той, — тогава можем да обядваме заедно.
— Да обядваме ли? — колебливо повтори тя, очакваща да види какво ще каже Лусиен за това предложение. Тъй като не получи нищо, тя отговори: — Мисля, че мога да отделя време за един обед. По кое време ще бъде най-удобно за вас?
— Когато сте свободна. Просто елате в магазина. Ще ви чакам.
— Добре — съгласи се тя, докато Гейлън слизаше надолу по стъпалата на верандата. Спря долу и я погледна. Ариел добави: — Още веднъж, благодаря за розите.
— Няма нищо. Ще се видим по-късно.
Ариел изчака докато потегляше с колата си и затвори вратата. Дрезгавата глас на Лусиен зад нея я накара да извика уплашено.
— Хвърли веднага цветята, Ариел.
— Никога вече не се промъквай така зад мен! Изплаши ме до смърт! — извика тя, хвана се тя с ръка за сърцето и се обърна, за да види как Лусиен с бързи крачки идва към нея.
— Хвърли цветята! — зловещо повтори той, без да обръща внимание на думите й.
Жарта в очите му се появи отново, така че Ариел пусна цветята на земята и отвърна:
— Ето, доволен ли си?
Лусиен изгрухтя нещо, което Ариел не разбра, но предположи, че така е по-добре. Щом стигна до нея, той я хвана за мишницата и я повлече с такава скорост по коридора, че трябваше да тича, за да го настигна.
Секунда по-късно я избута към миниатюрната баня, където се бе изкъпала по-рано и я тласна към мивката. Докато минаваше покрай него, той я тупна по хълбока, но Ариел предположи, че не се е държал умишлено грубо. Просто банята беше прекалено тясна за двама души.