Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
Хвърли последната роза в кошчето и седна на петите си. Остави ума му да се съедини с този на Ариел. Той беше странно пуст, но щом задълба по-навътре откри, че така я е изплашил, че тя отказваше да мисли.
Въздъхна тежко и разтри преградката между челото и носа си с палец и показалец. Не трябваше така да я плаши, но когато му се противопостави, нещо в него превъртя.
„Признай го! Беше се изплашил до смърт и за това изгуби самообладание.“
Колкото и да искаше да го отрече, наистина се бе изплашил по глупав начин. Гейлън сигурно знаеше, че предишната вечер Ариел е активирала магията му. Освен това знаеше, че някой я е спрял. Когато Лусиен разбра, че Гейлън стои на вратата, можа да измисли само една причина, поради която Гейлън се бе осмелил на подобна дързост и тя бе, че е разбрал, че омагьосалият Ариел е Лусиен и бе дошъл да се изправи срещу него.
Очевидно не това бе причината, поради което Лусиен се чувстваше още по-нервен. Гейлън беше прекалено умен, че да се подлага на ненужни рискове, а след като бе дръзнал да застане пред входната врата, значи е бил изплашен. Но от кого? От неизвестния магьосник? Сигурно беше така, защото нямаше друго разумно обяснение.
Това поставяше Ариел в още по-голяма опасност, тъй като, както подозираше Лусиен, Гейлън мислеше, че Ариел е свързана със загадъчния магьосник. Ако това беше вярно, тогава толкова по-важно бе Ариел незабавно да се подчинява на всяка негова команда.
За нещастие в момента тя се боеше повече от него, отколкото от Гейлън и Лусиен съзираше опасност в това положение. Като се вземеха предвид вродения чар на Гейлън и странностите на мозъка на простосмъртните, Ариел вероятно можеше да убеди сама себе си, че истинският враг е Лусиен и да се обърне за защита към Гейлън. За да бъде сигурен, че това няма да се случи, трябваше да намери начин да поправи сторено от избухването му.
Въздъхна още веднъж и понесе кошчето към камината. Тъй като не знаеше каква магия е скрил в розите Гейлън, Лусиен реши да изчака, докато Ариел излезе и да ги изгори.
Постави кошчето в огнището и тръгна към кухнята. Трябваше по някакъв начин да накара Ариел да разбере правилата на играта. Освен това трябваше да й втълпи да се пази от магьосници, които й даваха подаръци.
Глава десета
„Примири се с настоящото зло,
за да не дойде по-зло.“
Федър, „Басни“, книга 1, басня 2.31
Ариел се чувстваше бясна като лейди Макбет. Не можеше да спре да си мие ръцете. Осъзна, че е на ръба на истерията и си наложи да спре водата. След това се погледна в огледалото и едва успя да познае жената, която я наблюдаваше оттам. Беше толкова бледа, че приличаше на дух, а очите й бяха като на преследван — а може би на обладан от духове? — човек. И двете думи бяха подходящи за състоянието, в което се намираше.
— Трябва да се стегнеш — каза тя на образа си в огледалото.
За нещастие беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Все още виждаше пред себе си разгневеното лице на Лусиен и чувстваше как кристала се вледенява до кожата й. Припомни си заплахата му и настръхна.
„Тази игра е моя и ти ще я играеш по моите правила. Ако не искаш, тогава на Гейлън няма да му се налага да се безпокои заради тебе, защото за теб ще се погрижа самият аз. Ясно ли ти е?“
Според Ариел по-ясно нещо не бе чувала в живота си. Освен това осъзнаваше, че оставането й тук с Лусиен би било абсолютна лудост. Веднага, щом овладееше треперенето на коленете си, трябваше да се маха оттук.
„А с Арманд какво ще стане?“
Притвори очи, само за да види в клепачите си отражението на ужасния образ на Арманд, състарен и с празен поглед. Дали този образ беше истински? Изглежда, че Лусиен не мислеше така, но защо трябваше да му вярва? Възможно бе не Гейлън, а той да бе създал образът. Беше споменал, че къщата е негова. Изпрати я тук сама, а след това я натъпка с някакъв наркотик...
„По дяволите!“, отчаяно си помисли тя и отвори очи. Защо не можеше да си спомни какво се случи, след като видя Арманд? Защо всичко бе толкова неясно? Какво ли бе имало в онази „приспивателна отвара“, която й бе дал Лусиен?
Въпросите бяха прекалено много, а човекът, пазещ отговорите, само един — Лусиен Моргрет. През следващите няколко минути трябваше да реши дали да остане и да му се противопостави или ще бяга колкото и крака държат.
— Като че ли наистина имам право на избор! Няма начин да си тръгна без брат ми, ако ще да се бия с цяла орда магьосници начело с дявола — промърмори тя и отново се погледна в огледалото. Бузите й бяха започнали да възвръщат цвета си, а очите й придобиваха нормалния си поглед.