Огнен кръст
- Автор: Форбис Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огнен кръст». Краткое содержание книги:
Кой е призрачният удушвач Калмар?
В заплетената мрежа, която Туийд се опитва да разнищи, се появяват нови лица: капитан Виктор Роузуотър — офицер от британската армия, съпруг на мъртвата Карин, безскрупулният майор Леми и лейтенант Бертие. Действието се пренася от Англия в Швейцария, Германия и Франция. Туийд отива в Париж и търси ключа за спасяването на Европа. Сътрудничи си с френския премиер и канцлера на Германия.
Но не е ли закъснял?
Събитията следват с шеметна скорост. Бучат танкове… Пола и Нюмън са в опасност. Ново убийство е искрата, запалила един нов ад…
Пъкълът на ОГНЕНИЯ КРЪСТ се превръща в кипящ вулкан. „Огнен кръст“ е най-епическият съвременен роман на Колин Форбис…
— Още диша. Сигурно ще се събуди с главоболие…
Келнерката дотича ужасена. Нюмън извади банкнота от портфейла си и й я подаде.
— Както видяхте, започнаха първи. Това е за щетите. Съжалявам за храната по пода. Надявам се, че приличният бакшиш ще ви помогне да се почувствате по-добре.
— Благодаря ви — каза келнерката, докато гледаше цифрата върху банкнотата. — Те са редовни посетители. Никога не бих повярвала…
— Не ги пускайте повече — посъветва я Нюмън. — В обноските им нещо липсва.
Придружен от Марлър, той излезе през задната врата, прекоси малката градинка и се упъти към колата. Отвъд крайбрежния булевард беснееше североизточният вятър. Високи пенести вълни се надигаха от сивите разбунени води на морето. Бътлър и Нийлд бяха изчезнали през главния вход.
Нюмън вдигна яката на шлифера си и се загледа по булеварда. Странен град беше Олдбърг. Стари, долепени къщи ограждаха отдясно крайбрежната улица, а покривите им се издигаха един над друг. На самия плаж от пясъка се подаваха няколко рудана — с тях изтегляха на сушата малкото останали рибарски лодки, които все още излизаха в морето на Олдбърг.
— На сбиване ли се надяваше, когато избра „Крос Кийс“? — попита Марлър.
— Не точно — отвърна Нюмън, когато седнаха в колата. — Но ми беше интересно да видя дали ще се появят Бранд и хората му — от теб знаех, че именно там си срещнал за пръв път маймуната.
— Появиха се.
— И това е главното. Доулиш току-що направи втория си гаф. Днес изпрати хеликоптера си да ни унищожи в гората. Не успя и прати горилите да ни смажат от бой, та да не посмеем да се върнем повече.
— Май разбирам защо е толкова важно.
— Видели са ни пред скритата в гората оръжейна фабрика. Нещо тайно и съдбоносно за Доулиш се върши там. Той почти излезе от прикритието си.
— Значи ще разгледам местенцето още веднъж, но по-отблизо.
— Ние ще го разгледаме по-късно — каза Нюмън и потегли. Зави по главната улица и скоро излезе от града. — Сега се връщаме в Лондон.
— Предпочитам да го свърша сам — настоя Марлър.
— Нека Туийд реши това. Най-важното в момента е да говорим с него, да му докладваме в подробности за случилото се. Може да съвпадне с част от информацията, събрана в тази пълна с мозък глава. И не забравяй лисицата в багажника. Трупът няма да издържи вечно, а аз искам експерти да анализират онова, което я е убило…
През същия ден Изабел Томас беше в Бордо и мислеше за Нюмън, седнала зад волана на колата си. Намали скоростта, когато наближи апартамента на майка си, и внимателно огледа паркираните коли. Искаше да се убеди, че никой не чака в тях.
Беше пренебрегнала изричното предупреждение на Нюмън да не доближава до Бордо и си представяше реакцията на англичанина. Сигурно щеше да побеснее, ако разбереше колко несъществена е причината й да поеме този риск. В апартамента бе забравила брошката си, безценната брошка, подарена й от нейния мъртъв годеник, от Жозеф.
Бедният Жозеф. Беше се самоубил, скачайки с тежести на краката в дълбоките води на река Жиронда, само защото бе убеден, че е сакат, инвалид с уродливи, деформирани от висенето в кладенеца на Дьо Форж пръсти.
„Бих убила Дьо Форж — мислеше си тя. — Бавно… мъчително.“ Знаеше, че Жозеф бе спестявал половин година от заплатата си, за да й купи тази брошка. Тя й беше единственият спомен от мъжа, с който бе възнамерявала да прекара остатъка от живота си. Огледа се за последен път, зави в алеята към малкия вътрешен двор и паркира колата там. Точно както беше постъпил Нюмън. Щеше да я направи на нищо, ако научеше, че се е върнала в града.
Отключи задната врата, безшумно се вмъкна във входа, затвори и отново заключи. Сградата беше ужасяващо тиха, докато се изкачваше по стълбите. Спря пред апартамента. Преди да пъхне ключа, долепи ухо до вратата и се ослуша. Дали не я чакаха вътре?
Извади малко фенерче от чантата си, прикри с длан светлината и го насочи към ключалката. Не личеше някой да си е играл с нея. „Плаша се от призраци“ — помисли си тя. Отвори добре смазаната врата, затвори я внимателно след себе си и сложи веригата. Сега беше в безопасност.
Облегна се на вратата, за да си отдъхне от напрежението. Отметна буйните си червени коси назад над дългото до коленете зелено палто, което я бранеше от хапещия студ. Имаше чувството, че е влязла в морга. „Аналогията не е от приятните — помисли си. — Я се стегни!“
Без да пали лампите, влезе в мрачната стая, чиито прозорци гледаха към улицата един етаж по-ниско. Беше още следобед, а навън вече се стъмваше. Небето приличаше на оловно покривало, притиснало западащия град. Проклет ноември.