Огнен кръст

— Работим. Скоро може да имам новини за теб. Търпение, Ото. Онзи твой приятел — Щал — още ли е на същия адрес?

— Да.

— Между другото, обаждането на англичанина… Има ли нещо общо с „Името на Розата“?

— Да, би могло да се каже. Нека спрем дотук. Скоро може да те посетя в Лондон. Дори специалните служебни телефони понякога не са сигурни.

Туийд затвори. Беше разтревожен. Зловещата атмосфера в Париж сякаш бе обхванала и Висбаден. Духът на несигурност и недоверие, дори към собствените сътрудници, бе обзел мъже, пряко отговорни за работата на разузнавателните служби. Първо Лазал, сега и Кулман.

— Кой е Щал? — запита Моника.

— Дай ми един от секретните фишове. Благодаря. Щал е агент на Кулман, който работи под прикритие в Бордо… — Туийд говореше и попълваше фиша. — Записвам адреса, телефонния номер и френското име, с което официално се представя. Искам да оставиш в сейфа отделна папка за Нюмън. — Той й подаде готовия фиш. — Това отива в нея. Прибави и снимката на онова зловещо джудже сержант Рей, когато направиш копията в лабораторията.

— Ще бъде изпълнено. Какво означаваше подмятането за „Името на розата“?

— Кулман получил информация за една от тайните квартири на „Сигфрид“. Източникът е капитан Виктор Роузуотър. Казах ти, че се срещнахме с него в Базел. Пола смята, че е много подходящ за нашата работа.

— Като че ли е права.

Веднага след влизането си в дневната на Гренвил Грейндж Доулиш прие дълго телефонно обаждане от Ню Йорк. Застанал прав, лейтенант Бертие гледаше към пристана в края на поляната зад къщата. Към един от буйовете в широкия завой на реката беше привързана скъпа яхта. От нея се отдели моторна лодка с трима души на борда. Стигна до пристана, мъжете скочиха на брега, затичаха се нагоре по поляната и се скриха от погледа, когато заобиколиха къщата. Приличаха на добре трениран екип — около тридесетгодишни атлетични мъже, с пъргави и енергични движения.

— Добре, Бертие. Почвай. Какви новини носиш? Лейтенантът се завъртя на пети, намести тъмните си очила по-дълбоко в горния джоб на сакото и застана мирно. Гласът на Доулиш бе прозвучал рязко и грубо.

— Заповядано ми е да попитам кога ще пристигне следващата пратка.

— Пратка с какво?

Доулиш внимателно се вгледа в лицето на Бертие. Той не реагира, очите му останаха неподвижни и немигащи.

— Не зная, сър. Предавам ви буквално съобщението.

— Но можеш да се досетиш за какво става въпрос — настоя Доулиш.

— Не мога, сър. Заповядано ми е да ви задам определени въпроси и след това да предам отговорите на началниците си.

— В какво подразделение служиш, лейтенант? Чинът ти само лейтенант ли е? Или прикрива по-висок ранг?

— Лейтенант, сър. В инженерно подразделение. Мостове и така нататък.

— Ясно.

Доулиш не го показваше, но беше впечатлен. Мерките за секретност педантично се спазваха.

— Пратката ще бъде доставена след около три седмици. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Напълно. Благодаря, сър.

— Отпусни се, приятелю. Тук не си на служба. Налей си нещо за пиене. Натисни копчето в онази библиотека, до томчето със стара английска поезия.