![Гората [The Woods-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Гората [The Woods-bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гората [The Woods-bg]». Краткое содержание книги:
Макар вниманието на Коуп като прокурор да е погълнато от делото на двама богати студенти-изнасилвачи, то рязко се измества в друга посока, когато една от жертвите от онова лято, чийто труп така и не е бил открит, внезапно се оказва току-що застрелян и така хвърля сянката на съмнението върху официалната версия за онова старо дело. Действията на Коуп през страшната нощ също попадат под лъча на прожектора, когато високопоставените бащи на изнасилвачите започват да изравят скелетите на миналото, за да го принудят да се откаже от съдебното преследване.
— Кога ще свърши часовете? — питам аз.
— След двайсет минути.
— Добре. Ще й се обадя тогава. Друго?
— Уейн Стъйбънс не приема никого, освен най-близки роднини и адвоката си. Но продължавам по въпроса. Държа някой и друг жокер, но засега толкова.
— Не губи много време за него.
— Не губя.
Поглеждам часовника. Двайсет минути.
— Е, аз да вървя — обажда се Мюз.
— Върви.
Тя се изправя.
— И още нещо.
— Какво?
— Искаш ли да ти покажа нейна снимка?
Вдигам поглед.
— Рестън поддържа страница в Мрежата. Със снимки на всички преподаватели. — Изважда малка хартийка. — Това е електронният адрес.
Не изчаква отговора ми. Оставя листчето върху масата и излиза…
Разполагам с двайсет минути. Защо пък не?
Извиквам търсачката. Използвам Yahoo, с чиято помощ лесно намирам всякакви неща: новини, спортни вести, любимите ми комикси — Дунсбъри и Фокстрот, — такива неща. Въвеждам адреса на страницата, получен от Мюз. Ето я и нея.
Не е от най-сполучливите фотографии, които Люси би могла да има. Усмивката й е напрегната, изразът на лицето — скован. Позирала е за снимката, но ясно се вижда, че не й се ще. Русата коса я няма. Случва се с възрастта, това е вярно, обаче си мисля, че е нарочно. Сегашният цвят не й стои естествено. Поостаряла е, да, но както предвидих, възрастта й отива. Чертите на лицето са станали по-фини. Подчертана е височината на скулите. И да пукна, ако пак не си е хубавица.
Докато изучавам лицето й, някакво забравено усещане се събужда и присвива стомаха ми. Само това липсва. Имам си достатъчно неприятности. Не ми трябват стари чувства. Прочитам кратката й биография, без да науча нищо. Днес е установена практика студентите да оценяват преподавателите и техните лекции. Такава информация може да се получи от Мрежата. Получавам я. Студентите явно боготворят Люси. Рейтингът й е невероятен. Чета някои коментари. Убедени са, че часовете й са в състояние да променят хода на човешкият живот. Усмихвам се с необяснимо чувство на гордост. Двайсетте минути отминават.
Давам й още пет, представям си как се сбогува със студентите, бъбри с неколцина от тях, които се туткат все още в стаята, събира записки и други партакеши в охлузена чанта от изкуствена кожа.
Вдигам служебния телефон и звъня на Джосълин.
— Да?
— Никакви телефони — казвам аз. — Да не ме безпокои никой.
— Добре.
Отварям външна линия. Набирам номера на Люси. При третия сигнал чувам нейния глас:
— Ало.
Сърцето ми скача в гърлото, но все пак съумявам да кажа:
— Аз съм, Люси.
И тогава, само след секунда-две, я чувам да се разплаква.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— Люси — започвам аз, — как си?
— Добре съм. Само дето…
— Да, разбирам.
— Как можах…
— Винаги си била ревла — успокоявам я аз, за да съжаля начаса. Но тя избухва в смях.
— Вече не съм.
Мълчание. Нарушавам го аз:
— Къде си?
— Работя в Рестън.
— Така ли — казвам, понеже не се сещам какво друго да кажа.
— Съжалявам, задето ти оставих такова шифровано съобщение. Вече не се казвам Силвърстейн.
Не ми се ще да разбере, че това ми е вече известно. Но и не искам да я лъжа. Затова опитвам отново с неутралното:
— Така ли.
Отново мълчание. Този път го нарушава тя:
— Доста чоглаво, а?
Отвръщам с усмивка:
— Така си е.
— Чувствам се като идиот. Сякаш съм на шестнайсет и се притеснявам от нова пъпка на лицето.
— И с мен е така — успокоявам я аз.
— Човек не се променя истински, нали? Вътрешно си оставаме вечно уплашени деца, които се питат, какво ли ще стане, когато порастат.
Продължавам да се усмихвам, но мисля за нейните актове и факта, че не се е омъжвала. Ние самите не се променяме, сигурно е така, но житейските ни пътища са различни.
— Радвам се да чуя гласа ти, Люси.
— И аз се радвам на твоя.
И пак тишина.
— Обадих ти се, защото… — Люси млъква. След малко: — Не знам как да ти го кажа и затова искам да ти задам един въпрос: да ти се е случвало нещо странно напоследък?
— В какъв смисъл?
— Като например свързано с онази гора.
Би следвало да очаквам нещо подобно — знаех, че предстои, — но въпреки това усмивката ми увяхва като попарена.
— Да.
Мълчание.
— Какво става, Пол, дявол да го вземе?
— Нямам представа.
— Май ще трябва да разберем.
— Така е.
— Искаш ли да се видим?
— Да.
— Сигурно ще е доста странно.
— Сигурно.
— Не искам да бъде така. И не затова те потърсих — да се видим. Но мисля, че трябва да се срещнем и обсъдим нещата.
— И аз съм на това мнение.
— Започнах да фъфля. Винаги така става, когато съм нервна.
— Помня — казвам аз и пак съжалявам за думите си. Затова бързо добавям: — Къде да се видим?
— Знаеш ли къде се намира университетът Рестън?
— Да.
— Имам още часове, а след това занимания със студенти до седем и половина. Искаш ли да дойдеш в кабинета ми? В сградата Армстронг. Да кажем, в осем?
— Чакай ме.