Град от кости

— Не разбрах защо трябваше да тръгнем преди брат Джеремая — избоботи Клеъри. Те стояха на ъгъла пред Института. Улиците бяха пусти, ако не се смяташе боклукчийският камион, който бавно отминаваше. — Какво, да не би да се притеснява някой да не го види в компанията на ловци на сенки?

— Мълчаливите братя са ловци на сенки — отбеляза Джейс. Той някак си успяваше да се държи на ниво въпреки жегата. Това пораждаше желание у Клеъри да го цапардоса.

— Може пък да е отишъл да си вземе колата? — не спираше да подпитва саркастично тя.

Джейс се усмихна дяволито.

— Нещо такова.

Тя поклати глава.

— Знаеш ли, щях да се почувствам много по-добре, ако и Ходж беше дошъл с нас.

— Какво, аз не ти ли вдъхвам достатъчно доверие?

— Не става въпрос за това… нужен ми е някой, който да ми помогне да мисля. — Изведнъж тя си спомни нещо и закри устата си с ръка.

— О… Саймън!

— Не, аз съм Джейс — рече сдържано Джейс. — Саймън е онази дребна невестулка с грозната прическа и отчайващата липса на чувство за мода.

— О, престани — отвърна тя, но беше по-скоро по навик, отколкото от сърце. — Мислех да му се обадя, преди да си легна. Да видя дали се е прибрал благополучно.

Джейс клатеше глава и гледаше към небето, сякаш очакваше то да се разтвори и да му разбули тайните на вселената.

— При всичко, което ти се случва, си седнала да мислиш за онази невестулка?

— Не го наричай така. Той не прилича на невестулка.

— Може да си права — каза Джейс. — През живота си съм срещал и симпатични невестулки. Той прилича повече на плъх.

— Той не е…

— Най-вероятно си лежи у дома в локва от собствените си лиги. Само чакай Изабел да се отегчи от него и ще видиш как ще го събираш парче по парче.

— Възможно ли е Изабел да се отегчи от него? — попита Клеъри.

Джейс се замисли.

— Да — отвърна той.

Клеъри се зачуди дали пък Изабел не е по-умна, отколкото Джейс предполагаше. Може пък да е разбрала какво невероятно момче е Саймън: колко е забавен, колко е умен колко е внимателен. Може да започнат да излизат заедно. Тази мисъл я изпълни с неописуем ужас.

Както се беше замислила, й трябваха няколко мига, за да осъзнае, че Джейс й е казал нещо. Когато го погледна, тя видя усмивка на лицето му.

— Какво? — попита нелюбезно тя.

— Искам да спреш така отчаяно да се опитваш да привлечеш вниманието ми — каза той. — Започва да става неловко.

— Сарказмът е последното убежище на лишените от въображение — отвърна тя.

— Какво да се прави. Прикривам вътрешната си болка с остроумие.

— Болката ти може да стане и външна, ако стоиш на улицата. Да не искаш да те прегази някое такси?