Град от кости

— Не знам — каза Саймън, — на мен не ми звучи толкова лошо. Дори предпочитам да ми ровят из главата, отколкото да ми я отрежат.

— Значи си по-голям идиот, отколкото изглеждаш — каза Джейс, като го погледна презрително.

— Джейс е прав — каза Изабел, игнорирайки Саймън. — Мълчаливите братя наистина са зловещи.

Ходж бе притиснал ръката си към масата.

— Те са много силни — каза той. — Бродят в мрака и мълчат, но могат да отворят съзнанието ти така, както се отваря орех… и ако решат, оставят го да пищи самотно в тъмнината.

Клеъри погледна ужасено към Джейс.

— На тях ли искаш да ме предадеш?

— Искам те да ти помогнат — Джейс се наведе през масата, приближи се до нея толкова, че тя успя да види кехлибарените точици в светлите му очи. — Може да не се наложи ние да търсим майка ти — каза меко той. — Може Клейвът да се заеме с това. Но току-виж сме намерили в главата ти нещо, свързано с теб. Може там да има скрити тайни, — тайни, които ти не можеш да видиш. Не искаш ли да знаеш истината за собствения си живот?

— Не искам някой да влиза в главата ми — отвърна измъчено Клеъри тя. Съзнаваше, че той е прав, но самата мисъл да се остави в ръцете на създания, които дори ловците на сенки намират за зловещи, смразяваше кръвта й.

— Аз ще дойда с теб — каза Джейс. — Ще остана до теб, докато го правят.

— Достатъчно — Саймън стана от масата, зачервен от гняв. — Остави я на мира.

Алек погледна Саймън така, сякаш току-що го бе забелязал, отметна черната коса от очите си, примигна и рече:

— Какво правиш още тук, мунди?

Саймън не му обърна внимание.

— Казах да я оставиш на мира.

Джейс го погледна — тежко, със захаросано отровен поглед.

— Алек е прав — рече той. — Клетвата на Института предполага даване на подслон на ловци на сенки, но не и на техните приятели мундани. Особено на такива, които злоупотребяват с гостоприемството.

Изабел стана и хвана Саймън за ръка.

— Аз ще го изпратя — каза тя. Той сякаш понечи да се възпротиви, но улови през масата погледа на Клеъри, която предупредително клатеше глава. Той се примири. Вирна брадичка и остави Изабел да го изведе от стаята.

Клеъри се изправи.

— Уморена съм. Спи ми се.

— Ти почти нищо не хапна… — каза Джейс.

Тя отблъсна протегната му ръка.

— Не съм гладна.

В коридора беше по-студено, отколкото в кухнята. Клеъри се опря на стената, опъна ризата си, която бе залепнала по гърдите й от пот. В далечината на коридора видя отдалечаващите се фигури на Изабел и Саймън, които се сливаха със сенките. Загледа ги мълчаливо и усети, че нещо й се свива под лъжичката. Откога Изабел бе отговорна за Саймън, а не тя? Ако изобщо беше научила нещо от всичко това, то бе колко лесно можеш да загубиш нещо, което винаги си считал за даденост.