Близнаците Бонита
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Близнаците Бонита». Краткое содержание книги:
Кроукър е решен твърдо да спаси племенницата си. Той започва разследване, което го отвежда до истински лабиринт на престъпността, изграден и ръководен от тайнствените близнаци Бонита…
— Донор?
Усети как едновременно го обливат горещи и студени вълни.
Махур се приведе напред, гласът му се превърна в шепот:
— Донор на бъбрек, senor… Нали точно от това се нуждае вашата племенница?
Небето беше целулоидно синьо. Позлатени от изгряващото слънце, леките перести облачета светеха като странни неонови реклами. Свежият утринен въздух пареше кожата му и Кроукър изведнъж си даде сметка докъде ще го доведе този странен разговор. Пред входа на спешното отделение на няколко крачки от тях спря линейка, вътре цареше обичайното сутрешно оживление, дължащо се предимно на лекари и сестри, които застъпваха на смяна или си тръгваха за дома.
Очите му се върнаха върху Махур, който чакаше с невъзмутимостта на Буда.
— Не е ли по-добре да говорим другаде, на по-подходящо място?
Очите на адвоката сякаш попиха сиянието на първите слънчеви лъчи.
— Мисля, че колата ми ще свърши работа — отвърна и махна по посока на паркинга.
Колата на Марселус Рохас Диего Махур се оказа един тюркоазен мустанг, модел 1967, който сякаш току-що беше напуснал гаража на ревностен колекционер. Мършавият отключи широката предна врата — една от най-отличителните характеристики на този великолепен ретро екземпляр, на устните му се появи усмивка:
— Както сам можете да се уверите, между нас има общи черти…
Забележката означаваше, че той знае каква кола кара Кроукър — розово-белият тъндърбърд също имаше висока стойност в очите на колекционерите. „Какво ли още знае?“ — запита се, докато очите му с одобрение пробягаха по вътрешността на купето. А тя светеше, както и всичко останало по този автомобил. Отдалеч личеше, че собственикът му е влюбен в него…
— Какво ще кажете? — попита адвокатът и нежно погали излъсканата до блясък рамка на вратата. — Не е ли красавец?
— И още как! — призна той.
От устата на мършавия излетя странен, по детински доволен смях.
— Искате ли да направите едно кръгче? — Срещна изненадания му поглед и сам си отговори: — Искате ами! То си личи от цял километър! — Пусна ключовете в ръката му и заобиколи от другата страна.
Колебанието на Кроукър продължи не повече от секунда. Настани се зад волана и завъртя контактния ключ. Двигателят равномерно забоботи.
— Като стигнете магистралата „Дикси“, ще завиете надясно — спокойно му нареди Махур, след като напуснаха паркинга.
Предварителна инсценировка, или тоя тип просто беше дяволски самоуверен? Кроукър пое на север към „Дикси“, подчини се на задължителното кръгово движение на детелината и се насочи надясно по Бродуей. Този район беше нещо като ничия земя, доста опасен за хора с бял цвят на кожата. Спря на червено и хвърли бегъл поглед към спътника си. Тоя тип имаше самоувереното поведение на опитен юрист. Представи си го в съдебната зала — сладкодумен, самоуверен, убедителен… Беше сигурен, че рядко губи дела…
Махур издаде още няколко кратки заповеди относно посоката на движението, в резултат на които мустангът се озова на една абсолютно пуста улица, носеща помпозното название „Розмари Авеню“. Кроукър за пръв път идваше тук. В дъното на улицата се мержелееше желязната ограда на някакво гробище.
— Паркирайте там накрая, ако обичате — рече му адвокатът.
Знакът на тротоара забраняваше подобни действия, но мъжът очевидно не се безпокоеше. Когато затръшнаха вратите на мустанга, Кроукър забеляза, че вместо тънкото куфарче в ръцете му има старомодна кутия за храна със завиващ се капак.
— Закуска — проследи погледа му Махур и извинително добави: — Такъв ми е бизнесът… Винаги си нося храна, защото не зная къде ще замръкна и къде ще осъмна.
Тръгна към заключения портал на гробището, Кроукър го последва. В ръката му се появи ключ, катинарът щракна. Влязоха, след което адвокатът отново заключи.
Утринното слънце беше ослепително ярко, в клоните на дърветата пееха птички. Двамата бавно поеха по павираните алеи. От двете им страни се издигаха надгробни камъни, огладени от вятъра и дъжда. Тук-там личаха следи от помен — отдавна изсъхнали цветя, останки от свещи в чаши от червено стъкло…
— Гладен ли сте? — попита Махур, избра един гладък камък и постави кутията върху него. На гроба имаше букет цветя, с тънка зелена панделка. Бяха съвсем свежи, сякаш някой ги беше донесъл току-що. Кроукър огледа алеите: беше безлюдно.
— Закуска за двама — обяви мършавият. От кутията се появиха огромни кубински сандвичи със свинско филе и пържен лук, увити във восъчна хартия. До тях кацна термос с ароматно кубинско кафе и пакет кубински бисквити.
— За момента съм пас — поклати глава той.