Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
А безбройните Форсайтови, които имаха нужда от услугите на солиден мъж при неизброимите сделки, свързани с най-разнообразни видове собственост — като се почне с жени и се свърши с правото върху някой воден източник, — намираха, че е изгодно и сигурно да се доверят на Соумс. Лекото му високомерие, изражението му на човек, който винаги се рови да открие прецеденти, беше също и неговата полза — никой не е високомерен, ако не разбира работата си!
Фирмата се ръководеше всъщност от него, защото, макар че все още идваше почти всеки ден да се осведомява лично, Джеймс само седеше на стола си, кръстосал крака, объркваше вече решени неща и накрая си отиваше, а другият съдружник, невзрачният Бъстард, работеше много, но никой не се съобразяваше с мнението му.
И така Соумс продължаваше упорито защитата. Но не може да се каже, че беше спокоен. От време на време го преследваше чувство за близка неприятност. Опитваше се да го отдаде на физическо неразположение — черният му дроб не беше в ред, — но знаеше, че не е така.
Погледна часовника си. След четвърт час трябваше да отиде на събрание в „Новото каменовъглено дружество“ — едно от предприятията на чичо му Джолиън; там ще види може би чичо Джолиън и ще може да поговори с него за Босини — не бе решил какво, но все щеше да му каже нещо… Нямаше във всеки случай да отговори на писмото, докато не види чичо Джолиън. Стана, прибра грижливо черновата на защитата. Влезе в тъмната умивалня, завъртя електрическия ключ, изми ръцете си с черен уиндзорски сапун и ги изтри с кърпа между ролки. Изчетка косата си, оправи с особено внимание пътя по средата, завъртя отново електрическия ключ, взе си шапката, каза, че ще се върне в два и половина, и излезе на Поултри.55
До канцеларията на „Новото каменовъглено дружество“ не беше далеко. Те се намираха на Айрън монгър лейн; там именно, а не в Канън Стрийт хотел, дето по-амбициозните дружества правеха събранията си, се състоеше винаги общото събрание на каменовъгленото дружество. Джолиън старши бе обърнал още от начало гръб на вестниците. „Какво общо има публиката — казваше той — с моите предприятия!“
Соумс пристигна точно навреме и зае мястото си до управителния съвет, насядал в редица срещу акционерите, всеки директор зад собствената си мастилница.
Лесно отличим в центъра на редицата със своя черен, закопчан редингот и бели мустаци, Джолиън старши седеше, облегнат на стола, сложил крайчеца на пръстите си върху един екземпляр от доклада и баланса на директорите.
Отдясно, както винаги небрежен, седеше секретарят, „несменяемият“ Хемингс; всепоглъщаща скръб светеше в прекрасните му очи; а зад стоманеносребристата брада, траурна като цялата му външност, се съзираше една от черна по-черна връзка.
Случаят беше наистина тъжен, защото само преди шест седмици се бе получила телеграма от минния експерт Скориър, изпратен да обследва тайно мините, който съобщаваше, че директорът Пипин се е самоубил, когато се бе опитал след двегодишно мълчание да напише писмо на Управителния съвет. Това писмо беше на масата; щяха да го прочетат на акционерите: те трябва да знаят, разбира се.
Хемингс бе казвал често на Соумс, застанал с разтворени поли на редингота пред камината:
— Това, което нашите акционери не знаят, изобщо не заслужава да се знае. Вярвайте ми, мистър Соумс.
Веднъж, когато на разговора им присъстваше и Джолиън старши, се случи малка неприятност. Соумс си спомни как чичо му вдигна рязко поглед и каза: „Не говорете глупости, Хемингс! Искате да кажете, че не заслужава да се знае това, което знаят!“ Джолиън старши ненавиждаше подлизурството.
С гневен поглед и усмивка на дресиран пудел, Хемингс бе отговорил с изблик на престорено възхищение: „Чудесно казано, сър… наистина чудесно! Чичо ви не пропуска случай да бъде духовит!“
Но при следващата среща със Соумс се възползва от случая да му подхвърли: „Председателят вече много остаря… Нищо не иска да разбере. Страшно упорит… Но какво може да се очаква от човек с такава брадичка.“
Соумс бе кимнал.
Всеки знаеше, че брадичката на чичо Джолиън издава нрава му. Днес той изглеждаше загрижен, въпреки изражението, което приемаше на общо събрание. Соумс реши непременно да му поговори за Босини.
Вляво от Джолиън старши беше дребният министър Букър, също с изражение за общо събрание, сякаш издирваше някой особено уязвим акционер. До него се мръщеше един глух директор; до глухият директор седеше невъзмутимо старият мистър Блийдъм със съзнание за собственото си достойнство — съвсем основателно, защото Блийдъм знаеше, че кафявият свитък кожа, който го придружаваше винаги на общи събрания, е зад шапката му (старомоден цилиндър с плоски краища, напомнящ за широки връзки, обръснати мустаци, свежи бузи и къси побелели бакенбарди).
55
Улица в Сити.