Господарката на Рим

– Така ли? При положение че съм просто едно богато момиче от средната класа в къщата на баща си? Най-доброто, до което успях да се добера първия път, беше ти, а тогава бях още девствена.

– Това изобщо не ме интересува, Лепида. – Той ме изгледа студено. – Няма да те търпя в същата къща, в която расте дъщеря ми.

– Твоята дъщеря? Как можеш да си сигурен, след като забавлявах зад гърба ти всеки римски гражданин, който си струваше?

– О, Сабина е моя. Ти си създадена от обществото, Лепида, а обществото повелява, че за да станеш курва, първо трябва да се родят децата ти.

Апатичният му тон ме извади от равновесие. А изражението му – сякаш изучаваше интересен правен казус вместо собствената си съпруга. Отметнах глава.

– Е, ще трябва да се примириш с мен, Маркус! Защото няма да ходя никъде!

– Мислеше си, че ще ми отвориш очите, Лепида? Те са отворени. И това, което виждам, не ми харесва особено, нима си изненадана? Така че имам намерение да се разведа с теб. Разбираш ли от римския развод, скъпа моя? Всичко, което трябва да направя, е да изрека думите и да те изхвърля от къщата си. Но няма за какво да се тревожиш – добави той, – ще ти разреша да си задържиш зестрата. Представлението беше добре замислено. Струва си няколкото хиляди сестерции, макар че даде всичко от себе си, за да опорочиш сина ми.

Очите му бяха студени и непроницаеми, гласът му – бавно патрицианско биене на барабан. Как се осмеляваше да ме гледа така, сякаш той беше император, а аз насекомо?

Свалих усмивката от лицето си.

– Не, Маркус! Никакъв развод! Ще се върнеш в Рим, ще ме вземеш със себе си и ще плащаш сметките ми, и няма да ми задаваш въпроси, когато се прибирам призори и мириша на императора! Ето това ще правиш! Или ще те съсипя!

– Опитай се – каза спокойно той. – Ще съсипеш себе си.

– Разбираш ли от съдилища, скъпи мой? – наведох се напред и заковах поглед в неговия. – Съдилищата се състоят от мъже. Податливи и съчувстващи мъже. Аз познавам мъжете, Маркус. Успях да те подведа, нали? И Паулиний – достойният и честен войник. Мъжете в тези съдилища не са по-различни от които и да било други. Мога да ги накарам да ми повярват!

– Да повярват на кого? – Той ме разрязваше на парченца с очите си. – На невярна съпруга? Колко такива мислиш, че виждат всяка седмица?

– Но виждат ли това всяка седмица? – Аз се изправих, покрих лицето си с ръце и присвих рамене. – "Паулиний ме накара – аз не исках, не исках; той ми е доведен син! Накара ме насила, а когато после отидох при Маркус, той просто се изсмя – каза, че това е част от съпружеските ми задължения! Знаех, че е противоестествено… Особено пък нещата, които Паулиний ме караше да върша – но бях толкова уплашена…" Достатъчно ли видя? – вдигнах глава. – Маркус, защо ме гледаш, сякаш имам змии вместо коса.

– Ще ми се да имах… – Думите излязоха от устата му като че с някаква почуда. – Щях да имам по-голям късмет с Медуза.

– Ако се разведеш с мен, ще обвиня Паулиний в изнасилване! В съда ще ми повярват, Маркус! Ще ми повярват, когато им кажа, че Паулиний ме е изнасилил, а ти си се съгласил с това! Ще ми повярват, когато им кажа, че съм се обърнала към други мъже, защото съм била малтретирана! Ще ми повярват, когато кажа, че Сабина изобщо не е твое дете, а на Паулиний! Когато приключа с теб, ти ще си просто един стар мръсник, който не е имал търпение да притежава едно петнайсетгодишно момиче и парите му! Паулиний ще бъде просто изнасилвачът, от когото преторианците ще чакат с нетърпение да се отърват, а Сабина ще е просто едно незаконно дете! – Облегнах се и се усмихнах. – Що се отнася до мен, аз ще бъда разведена, свободна и богата, а баща ми ще бълва огън и жупел срещу теб, че си се осмелил да нараниш малкото му момиченце, и аз ще се омъжа пак за нула време. Защото със сигурност ще получа всичките ти пари, освен своите собствени, скъпи! Мисля, че императорът ще го разреши – той и без това никога не те е харесвал особено. И така, както виждаш, наистина е в твой интерес да се отнасяш добре с мен!