Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
Те побързаха да ме уверят, че всъщност Рим е бил пуст без мен, а аз се носех върху вълни от ласкателства. Ох, точно това ми липсваше: приемите, ухажорите, бижутата, клюките… Уредих си три срещи тази нощ. Спазих две от тях и оставих третия да чака. Колко забавно щеше да бъде следващия път да го прилаская отново!
– Императорът отново се е върнал в Дакия – каза ми Маркус, без да си прави труда да вдигне поглед от ръкописите си. – Опасявам се, че дълго време няма да го има.
– О, не се безпокой. Ще намеря много неща, които да правя, докато се върне! – Обърнах се точно навреме, за да видя Сабина, която притича зад един стълб. Тя ме избягваше тези дни. Ако ѝ кажех нещо, просто ококорваше огромните си очи. Как изобщо съм могла да родя такова дете?!
– Тя е абсолютно слабоумна – свих рамене, докато с Емилий Гракх пиехме вино до леглото. – Също като баща си, всъщност. Каква компания!
Избухнах в смях, когато той измисли кратко импровизирано стихче за моите слабоумни съпруг и дъщеря. До края на седмицата цял Рим се смееше.
– Аз може да съм прицел на насмешките ти – каза Маркус с приятния си глас, – но не и Сабина! Само ако чуя още един стих за дъщеря си, ще те изправя пред съда, независимо какви хубави историйки заплашваш да разкажеш. Ясно ли е?!
– Ох, колко си скучен! … – отвърнах провлечено, но все пак след това държах стихоплетството на Емилий да не засяга дъщеря ми. По-добре да не злоупотребявам с търпението на Маркус.
През есента всяка седмица вечеряхме в двореца, но без могъщото присъствие на Домициан не е същото. Императрицата е твърде безупречна домакиня, за да е забавна – но въпреки това, о, как потръпвах всеки път, когато видех изумрудите ѝ. А Юлия е така тиха и плаха, точно като Сабина. Пък е и погрозняла, освен всичко останало. Отслабнала, тя прилича на дълга върлина. Не беше ли помолила веднъж чичо си за разрешение да отиде при девиците весталки? Най-доброто възможно място за нея. Що за мъж би я поискал сега? Но за весталки не приемат вдовици, дори и императорски. Жалко.
О, бях пълна с планове! Върнах се обратно в Рим и животът стана хубав, и всичко си идваше на мястото, точно както исках. За това бях родена!
Паулиний си тръгна от Брундизиум към края на октомври, без да ми каже и дума – това не беше типичното му поведение, но го приех спокойно, просто вдигнах рамене. Сигурно беше станало нещо в казармите на преторианците. Напоследък изглеждаше сякаш отнесен или разтревожен, почти не ме посещаваше. А може би имаше някакви грижи в семейството – всяко семейство с Лепида Полиа в него беше обречено на разпад. Или може би бях започнала да омръзвам на Паулиний. И така да е, приемах го напълно спокойно. Харесвах го, но имаше един-двама млади трибуни, които желаеха компанията ми. Господарят ми не можеше да го приеме.
– Ти си музикант, дете – гълчеше ме претор Ларций, – творец! Трябва да имаш публика, а не клиенти.
– Предпочитам да гледам на тях като на ухажори, доминус… – Тъй като бях работила като проститутка, и то не толкова отдавна, виждах разликата между ухажор и клиент. Пък и ако не можех да си избирам публиката, за която да пея, можех поне да си избирам мъжете, които да ме ухажват, а и това беше нещо. Робите трябва да се примиряват с избора, който им предоставя съдбата. – Че какво лошо има да забавлявам от време на време някой приятен млад центурион?
– Да, но ти ги забавляваш само ако ти правят скъпи подаръци!
– Имам син, за когото трябва да мисля… Спестявам… – свих рамене аз.
– Но подобни неща носят на един певец лошо име! – въздъхна той. – Макар и робиня, някога може да поискаш да се омъжиш.
– Не искам никога да се омъжвам!
Законът не признаваше брака между роби. Съпругът и съпругата можеха да бъдат разделени, когато господарят им почине, и да не се видят никога вече.
Големите очи на Ларций гледаха през мен:
– Колко си цинична, дете!
– Да, такава съм, доминус!
Целунах пухкавата му ръка и се почувствах малко засрамена от този мой внезапен изблик на негодувание. Защото, макар и да имаше моменти, когато не исках да пея за приятелите му, моменти, когато исках просто да се сгуша с някоя книга в ръка или да изведа сина си на разходка като обикновена жена, аз не бях обикновена жена, аз бях робиня, и то робиня с късмет да попадне на много мил господар.
– Е, може би е по-добре, че не искаш да се омъжваш – каза Ларций. – Не мога да си представя някой мъж, който да се ожени за теб с това зверче, което имаш!
– Какво е направил пък сега?
Синът ми беше на пет и беше кошмар. Същински кошмар и изглеждаше точно като… Няма значение. Твърде късно е.