Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
– Татко, татко! – и скочи в обятията му.
– Затъжи ли се, мъниче? – Маркус я целуна звучно. – Аз също се затъжих! И мисля, че имам един подарък с твоето име на него.
– Пони? – попита тя ентусиазирано.
– Не, нямаше как да се побере в носилката. Просто хубав коралов наниз. Със сигурност ще те направи толкова красива, колкото е майка ти.
– Маркус! – Лепида се носеше надолу по стълбите в зелена коприна и със сватбените си перли. – Най-сетне у дома!
Паулиний остави товара от свитъци и тромаво тръгна отзад. Той видя как тя гукаше в ухото на баща му, лицето ѝ бе сковано от изкуствена усмивка… Как можеше да го прави?! Преди по-малко от час се извиваше под него, с бедра, притиснали неговите, с нокти, оставящи дълги котешки драскотини върху гърба му. Как можеше след всичко това да гледа баща му в очите и да казва "Добре дошъл"?!
– Добре дошъл!
Тя целуна съпруга си по бузата, а очите ѝ се плъзнаха над рамото му и се спряха върху Паулиний.
Той мислеше, че никога вече няма да може да погледне баща си.
Поне всичко вече свърши! Свърши и баща му никога нямаше да научи. Дори и Лепида нямаше да се опита да направи каквото и да е, докато баща му беше в същата къща. Синият ѝ поглед се срещна с неговия над масата за хранене същата вечер и тя прокара езика си по ръба на чашата с вино.
Той събори една купа с грозде.
– Хей, внимавай! – Маркус улови купата, преди да падне от масата. – Добре ли си, Паулиний? Май не изглеждаш добре
– Много го ангажират в казармите, скъпи… – Лепида се протегна, за да налее отново чашата на съпруга си с вино. – Почти не съм му виждала очите през последните два месеца. Сабина се чувства доста изоставена заради това, че я пренебрегва.
– Аз… аз поисках да ме прехвърлят – каза изведнъж Паулиний. – Има една войска преторианци с императора в Дакия.
– Точно когато се върнах?! – опита се да протестира Маркус.
– Със сигурност не е чак толкова спешно! – Лепида ги удостои с ленивата си белозъба усмивка.
Паулиний рязко стана и отново за малко да разсипе гроздето.
– Трябва да се връщам в казармата… – хвана той купата точно навреме.
– Остани – Маркус също стана. – Ще сложа Сабина да спи и ще направя каталог на новите свитъци, а ти можеш да забавляваш Лепида с твоите истории за храброст.
Сърцето на Паулиний се сви.
– Ще описваш всичките книги тази вечер, Маркус? – очите на Лепида не се откъсваха от Паулиний. – Ще ти отнеме цялата нощ!
– По-добре да го свърша веднага. Ако оставя свитъците, робите ще ги приберат някъде и после няма да мога да намеря нищо, когато ми потрябва.
– Трябва да тръгвам… – Паулиний мразеше умолителната нотка в гласа си.
– Остани – меката ръка на Лепида кацна на рамото му.
Върви си. Върви си, преди да ти се прииска да си мъртъв.
Той я последва.
Маркус мислеше да отдели съвсем кратко време, за да подреди ръкописите – първата му вечер у дома, все пак трябваше да я прекара със съпругата си и сина си. Но седна за миг да погледне новото копие на стиховете на Марциал, а това му напомни за един пасаж, който беше прочел от Катулий, и затова продължи да се рови сред свитъците пергамент, за да установи, че...
– Татко? – едно гласче се вмъкна през вратата. Маркус се усмихна на дъщеря си, вече облечена за сън в малката си бяла си роба.
– Не се тревожи, Вибия Сабина, ще дойда да те целуна за лека нощ!
– Не, мама ме изпрати. Тя днес ме дръпна настрани и ми каза, че има изненада за теб след вечеря и че – той чуваше гласа на Лепида в този на дъщеря си – ако не си излязъл от библиотеката до един час след вечеря, трябва да те взема и да те заведа в стаята ѝ веднага.
Маркус се засмя.
– Тогава ще изоставя Катулий и ще се предам в ръцете на господарките на дома.
Сабина го повлече за ръката през вратите на библиотеката, малките боси крачета шляпаха по мозайката и нагоре по стълбите към спалнята на майка ѝ.
– Харесвам стаята на мама. Тя е синя и сребриста и има легло като мидена черупка. Днес ми позволи да си играя с бижутата ѝ на леглото ѝ. Когато ми казваше как да те доведа.
– Така ли? – беше прав да ги доведе в Брундизиум – никога преди не беше виждал Лепида да си играе с дъщеря им така. Но самата тя бе просто дете, когато роди Сабина. Сега вече порастваше.
Спряха се пред вратата на спалнята на Лепида.
– Сега върви да си лягаш, мъниче – каза Маркус. – Ще дойда по-късно да ти разкажа някоя история.
Той се усмихна, докато наблюдаваше как детегледачката на Сабина я води по коридора, а после открехна вратата на спалнята на жена си. Леглото ѝ наистина изглеждаше като мида, цялото забулено в бяло и сребристо – винаги си беше мислил, че Лепида би могла да бъде хубава русалка в него, свенливо загърната в косата си.