Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
Но не можеше да престане.
– Добре ли си, Норбан? – обърна се към него една вечер в казармите Верий. – Напоследък не си на себе си. Певицата ли ти вгорчава живота?
Атина. Не я беше посещавал вече цял месец. Изглеждаше хладна и безцветна в сравнение с огнената, безочлива, похотлива Лепида.
Сабина беше тъжна.
– Вече никога не си играеш с мен. Центурион Денсус беше по-безцеремонен:
– Вземи се в ръце, Норбан! Или ще ти наложа наказание до Сатурналиите.
Центурион Денсус беше легенда сред преторианците; с прошарена коса, но пълен с живот, герой, който някога беше победил в битка цяла орда врагове през ужасната Година на Четиримата императори и бе спасил живота на една млада бъдеща императрица. Паулиний някога му се беше възхищавал като на бог. Сега дори не можеше да го погледне в очите.
В съня си той чуваше лукавия шепот на Лепида. Виждаше я престорено скромна и срамежлива на сватбения ѝ ден под червения воал; виждаше я безсрамна, отчайващо изкусителна на леглото на баща му. Беше като трън, забит в кожата му.
– Ти ме мразиш, нали? – попита внезапно тя една вечер, след като той я беше любил, потънал в пот и отчаяние.
Той отвърна лицето си.
– Да, така е. Защо? – Тя подпря брадичката в дланта си. – Защото трябваше да заплатиш за мен с честта си? Колко досадно. Защо винаги трябва жената да е виновна, ако мъжът изгуби честта си?
– Не! – каза той рязко. – Вината е моя!
– Е, поне си откровен. – Тя прекарваше пръсти по ухото му. – И така, ако вината си е твоя, че си изгубил честта си… Каква странна фраза! … Защо мразиш мен?
– Защото нямаш никакви скрупули! – прямо каза той.
– Нито пък ти, скъпи – тя стисна възглавничката на ухото му между боядисаните си нокти, – в противен случай щеше да ме оставиш още начаса. А ти не можеш, нали?
Той отвори уста, но не каза нищо. Просто замълча.
– Така си и знаех. – Тя допря нежния си бял глезен до брадичката му. – Целуни крака ми, Паулиний.
Той сведе глава, притисна устните си към стъпалото ѝ – и видя очите на баща си. Кожата ѝ имаше вкус на мед и предателство.
Писмото трепереше в ръката му, а стомахът му се качи в устата. Едва успя да стигне до лаваториума, повръщаше и не можеше да спре.
"Скъпи мой Паулиний – беше написал Маркус с равен, непроменен от възрастта почерк. – Сенатът приключи с разгорещените дебати относно проблема с канализацията, новите акведукти и намаляващата раждаемост (поне засега), така че се прибирам. Можеш да ме очакваш.
– Мислех, че ще те видя тази сутрин – прозя се Лепида, когато Паулиний се появи в атриума. Тя все още бе с бялата си нощница. – И ти получи подобно, нали? – Размаха парче пергамент, което държеше с върха на пръстите си.
– Той се връща.
– Да, така прочетох и аз. Искаш ли малко ечемична отвара?
– Не! – Краката му го понесоха напред-назад из стаята. – Той се връща!
– Би ли спрял да повтаряш едно и също?
Тя се настани сред възглавничките на лектуса.
– Лепида, това трябва да спре! Сега!
– Защо? – Протегна се и го прегърна през кръста. – Няма ли да ти липсвам? – Другата ѝ ръка погали коляното му. – Няма ли да ти липсва и...
– Недей! – прошепна той. Видя как робите се скупчват в преддверието зад атриума и си шепнат, прикривайки устите си с ръце. – Не ме измъчвай!
– Кое те измъчва? – пръстите ѝ се плъзнаха нагоре по бедрото му, още по-нагоре. – Това ли?
– Паулиний! – Маркус му помаха от носилката. – Подай ми ръка, синко! Пътувам в досадното приспособление от зазоряване и съвсем се схванах.
Паулиний помогна на баща си да слезе точно пред портата и получи прегръдка с една ръка. Обгърна го познатият мирис на неизгладен лен и мастило. Той за миг впи погледа си в изкорубеното рамо. Сивата утрин беше свежа и прохладна, но лицето му пламтеше.
– Радвам се да те видя! – Прашен и сияещ, Маркус го изгледа от глава до пети. – Изглеждаш изморен. Много ли те натоварват в тези казарми?
Паулиний почувства, че ушите му горят. Той си спести отговора, тъй като цяла връзка свитъци изпадна от носилката.
– Цялата библиотека ли си донесъл, татко?
– Не, съвсем не. Само размишления на Сенека, малко Катон, малко Плиний, сатиричните стихове на Марциал… О, богове, и другите паднаха! Ето, вземи тези. Не, вземи всичките, докато аз целуна дъщеря си.
Сабина долетя от къщата като птичка.