Да яхнеш Змията

— Това не е полувремето на мача между университета в Южна Калифорния и университета в Лос Анджелис. Поливаш ги с бира и бягаш, а те не могат да те стигнат.

— Това от полицейския компютър ли го научи? — попита той, изненадан, че Таниша знае тази история.

— Не… не е в компютъра.

— Тогава откъде знаеш?

— Ами бях там. Следвах криминология в университета в Лос Анджелис. И ти ме заля с бира.

— Беше страхотно изпълнение, нали? — ухили се той, сгрят от спомена.

— Голяма работа си — каза тя и двамата се засмяха.

Този инцидент, който преди петнайсет години я бе настроил срещу него, сега сякаш ги сближи.

— Обичах брат си, но в същото време го мразех — призна Уилър. — Нещо ми нашепва, че ако разбера защо е бил убит, може би… Знам ли. Вероятно за пръв път за мен нещата са различни. Не знам дали в това има логика, но… така смятам.

Същата мисъл минаваше и през главата на Таниша.

Той неочаквано я погледна и всеки прочете мислите на другия.

— Аз ще платя за пътуването до Хонконг — продължи Уилър. — Да отидем и да помолим ченгетата там за помощ. Кой знае? Може да научим нещо. Какво ще ти струва, освен два дни от живота? Пък и ще видиш един от най-екзотичните градове в света.

Таниша седеше, гледаше го и се питаше защо идеята я привлича. Защо изобщо й пукаше за Прескот Касиди, за Анджела Уонг… или за Уилър с неговата хлапашка усмивка и дъх на уиски. Светът, от който тя идваше, беше мрачен и ужасяващ. Надеждата рядко ги спохождаше. Приятелите й нямаха планове за бъдещето. Да доживеят до следващия ден беше най-голямата награда. Те бръмчаха като пчели, обзети от безцелна паника, застигнати от здрача, докато загинеха случайно или трагично или отидеха в затвора заради гнева и безпомощността си. Тя нямаше почти никакви приятели в махалата. Момичетата не й вярваха, а момчетата бяха или мъртви, или зад решетките. Още по-лошо, Таниша не бе изпълнила обещанието си пред мъртвата си сестричка. С нищо не бе допринесла животът им да се подобри.

Говореше се, че всеки чернокож в Америка има по един роднина, който или е в затвора, или се занимава с наркотици, без значение какво е общественото му положение. Всички свършваха по един и същи начин, тласкани от обстоятелствата или от обич. Миговете, оставащи до смъртта, бяха ценни. Тогава защо да не обмисли това предложение?

Таниша погледна Уилър, който долови безпокойството й и поне този път прояви здрав разум и не каза нищо. И той беше черна овца като нея. Беше се превърнал в същия проблем за хората в неговия клуб, както и тя за фризьорския салон на Задел. Наистина ли беше толкова лесно? Или й се струваше така, защото когато я погледнеше, Уилър сякаш виждаше жена, при това не чернокожа? Таниша знаеше, че е опасно да повярва в тези неща. Подобни мисли винаги те обсебват и те пречупват. Но въпреки всичко тя мислеше за тях и ги отхвърляше. Познаваше се по-добре.