Купата на небесата
- Автор: Бенфорд Грегори, Нивен Ларриё
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-453-6
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Купата на небесата». Краткое содержание книги:
Бет беше съгласна.
Беше време за обяд — съгласно часовниците им, а не според постоянната слънчева светлина. Лау Пин се зае да разшири тоалетната яма, а останалите се заловиха да пекат рибата и зеленчуците, които бяха събрали от близката околност. Дори простите задачи изискваха усвояване, защото работа при 0,1 g променяше всичко, с което бяха свикнали. Справяха се, но им липсваше живец.
Бет беше притеснена. Нямаше нова вест от Редуинг и започваха да установяват рутина.
Лау Пин извика и се появи тичешком откъм определеното за тоалетна място.
— Елате да видите! Почвата е дълбока само метър.
Наистина бе така и това бе напълно естествено. Купата беше тънък слой, построен да гледа към централната звезда и да улавя светлината. Не можеше да е много дебела, без да причинява сериозни проблеми дори само с масата си. Почвата бе дълбока колкото за нуждите на екологията. Лау Пин беше разкрил метални плочи и тръби — основите на тази странна конструкция, по-голяма от всеки свят.
По време на обяда обсъдиха открилите се възможности.
— Ако издълбаем тунел? — попита Майра. — Как можем да се възползваме?
Фред се усмихна.
— И да бъдем засмукани от вакуума? Предполагам, че извънземните имат бързи методи за запушване, но не и преди да загинем.
Всички кимнаха. Бет огледа унилите им изражения. „Трябва ни цел. В противен случай се превръщаме в пасивни пленници“. Беше обучена какво да прави. Трябваше да ги обедини за постигането на някаква цел. „Заеми се със следващата задача. Веднага“.
Знаеше, че е вярно. В трудна ситуация не трябваше да се бездейства само защото е по-лесно и удобно. Не биваше да зациклят в пасивно състояние. Хората, които се предаваха, загиваха.
Абдус каза нещо, което я откъсна от размишленията.
— Намерих тези нишки от паярска мрежа. Сигурно са паднали по време на поправката. Те отделят тази материя, точно както предполагаше Бет. Видях един. Наистина са страховити! Както и да е, успях да свържа нишките…
— Как? — прекъсна го Бет.
— С лазер. Загрях двата края и ги снадих. — Абдус се усмихна, очевидно доволен, че е намерил с какво да се занимава, и извади от торбата си двете еднометрови бели нишки, от които бе изградена мрежата. — Виждаш ли, могат да се свържат със загряване. Предполагам, че са били откъснати…
— Значи можем да си направим въжета — заяви Лау Пин. — И да ги използваме…
Бет се усмихна.
— За да се махнем оттук.
7.
Тананарийв никога не бе желала толкова отчаяно да е нощ.
Бяха се приспособили, макар и бавно, към спането на постоянната светлина. Увиваха се в продълговатите влажни гъвкави листа на гигантските растения. Майра им беше направила маски, които помагаха донякъде. Въпреки това сънят беше неспокоен и Тананарийв често се будеше от някой животински крясък. Затова, когато се надигнаха в уреченото време, беше сънлива и замаяна.
Трябваше да се измъкнат, без да привличат вниманието на Слугите. Не беше лесно. Лау Пин ги поведе крадешком по предварително проучения маршрут. Тананарийв бе настояла да тръгне, въпреки че имаше проблеми по осеяния с корени терен. Тънката почва караше дърветата да разпростират корените си по повърхността и това правеше ходенето трудно.
Абдус беше рискувал живота си за дългите въжета, които носеха. Беше обикалял с километри из гористата тераса, в която бяха затворени, за да се отдалечи от останалите. Проста предпазна мярка в случай, че бъде открит. Отрязваше сегменти от мрежата и ги отнасяше, преди някой паяр да се появи да я поправи. Беше въпрос на минути. Разрязването на нишките изпращаше сигнал по мрежата и огромните създания се юрваха да я поправят. Изглеждаха като среднощни кошмари, наблъскани с кофеин.
— Време е да драсваме към териториите! — обяви Тананарийв доволно, когато бяха готови. Фред се ухили. Останалите не схванаха, че е цитат от „Хъкълбери Фин“. Бяха напрегнати и готови.
Време беше. Но темпото я изтощаваше.
Тананарийв се мъчеше да не изостава от Фред и Лау Пин, които мъкнеха намотките на раменете си, разделени с листа, за да не се слепват. Ръката ѝ беше почти излекувана, но я болеше, а потта, която се стичаше от челото ѝ на едри капки, щипеше на очите ѝ.
Изпълзяха тихо от лагера. Слугите не спяха едновременно и Тананарийв от известно време ги наблюдаваше, за да прецени кога има най-малко будни. По нейни сметки сънят им траеше около три земни дни.
Хората се измъкнаха тихо, като оставиха чучела от дърво, увити в листата. Никой от Слугите не вдигна тревога.
Безшумното предвижване изискваше концентрация. Въздухът сякаш се събираше в носа ѝ и изпълваше дробовете с гъста мъгла. Когато стигнаха до оградата, Тананарийв вече се чувстваше замаяна. Ръката я болеше. Лау Пин смяташе, че на това място гладката ограда е малко по-ниска. Едно голямо дърво бе паднало от другата страна и я натискаше. Неприятно наблизо минаваше коридор на паярите.