Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
— Нали е прекрасна? — обърнах се към Роуз.
— Невероятна е — съгласи се сестра ми с трагичен тон. Стана ми ясно, че тази баня толкова й харесва, че чак й се плаче.
Щом се поосвежихме, тръгнахме към дългата галерия — тя се простира по цялата дължина на къщата и понеже е тясна, изглежда дори още по-дълга, отколкото е в действителност. По протежението й имаше три камини — и трите запалени, но в помещението изобщо не беше горещо. Роуз и аз вървяхме и пътьом оглеждахме картините, статуите и всички интересни предмети, изложени в стъклени витрини, а госпожа Котън разговаряше с Топаз. Госпожа Фокскотън беше изчезнала нанякъде веднага след като вечерята бе приключила. Предположих, че се беше уединила в своята спалня.
С Роуз стигнахме до последната камина в дъното на галерията и се спряхме да изчакаме останалите. Чувахме гласовете им, но не и онова, което казваха, следователно и за нас двете беше безопасно да разговаряме.
— Как се чувстваше по време на вечерята? — попитах я.
Роуз отвърна, че било досадно, господин Фокскотън изобщо не й харесал, а освен това се интересувал единствено от Топаз.
— Така че се концентрирах върху прекрасната храна. А за какво си говорихте ти и Нийл?
— Наред с всички останали неща той отбеляза и това, че тази вечер си много красива.
— И какво друго?
— Говорихме главно за Америка. — Разказах й всичко, което успях да си спомня, и особено наблегнах на ранчото в Калифорния — то бе едно от нещата, които ми бяха направили силно впечатление.
— Какво, пълно с крави и други подобни гадини ли? — с отвращение произнесе Роуз. — Има ли намерение да се връща там?
— О, продали са ранчото, когато баща му починал, но Нийл казва, че един ден би искал да си има свое — ако може да си го позволи, разбира се.
— Но нали са много богати?
— О, я млъквай! — прошепнах и хвърлих тревожен поглед към госпожа Котън, но тя бе достатъчно далеч, така че нямаше как да ни чуе. — Не мисля, че Нийл е богат, освен това предполагам, че поддържането на тази къща поглъща всичките пари на Саймън. Хайде по-добре да се върнем назад и да пресрещнем останалите.
Когато стигнахме до камината в средата на пасажа, се натъкнахме на госпожа Фокскотън. За първи път имах възможността да я огледам хубавичко. Тя е дребна на ръст, с дълга черна коса, завита на кок ниско на тила, а кожата на лицето й е много тъмна. На мен и кожата, и косата й ми се сториха мазни. По-късно Топаз отбеляза, че овалът и структурата на лицето й са направо идеални, а аз не съм сляпа и бях установила това, но наистина смятам, че едно хубаво измиване с нищо не би навредило на въпросния перфектен овал и структура. Госпожа Фокскотън бе облечена в тъмнозелена рокля, ушита от някаква лъскава материя, толкова лъскава, че чак с вид на слуз — щом я погледнех, веднага се сещах за водорасли. Малкото й име — вярвате или не — е Леда.
Двете с Роуз тръгнахме към нея, но тя побърза да седне на един диван, качи краката си на страничната облегалка и отвори книгата с кожена подвързия, която сигурно бе свалила от стаята си.
— Възразявате ли? — попита тя. — Искам да довърша този роман, преди да си замина за Лондон, което ще стане утре.
— Какво четете? — поинтересувах се.
— О, не е книга за малки момичета — отвърна тя. Гласът й е отвратителен — звучи като блеене на овца, много тъпо, наистина. Дори не си прави труда да си отваря устата и думите сякаш излизат между стиснатите й зъби. Точно в този момент реших, че не я харесвам, а последвалите събития само затвърдиха това мое първо впечатление.
Мъжете не закъсняха да се появят — забелязах, че за госпожа Фокскотън не беше проблем да зареже четенето, щом се озова в тяхната компания. Татко и Саймън приключваха някакъв литературен спор. Надявах се, че бяха прекарали в приятни разговори в салона на първия етаж. Интересно бе да се види накъде ще се насочат новопоявилите се: татко и викарият се залепиха за госпожа Котън, Обри Фокскотън се извърна към Топаз, Саймън и Нийл дойдоха при Роуз и при мен, но госпожа Фокскотън почти веднага се надигна от дивана и откъсна Саймън от нашата групичка.
— Знаеш ли, че тук има един портрет, на който сякаш си нарисуван ти? — попита го тя, после го хвана под ръка и го поведе надолу по коридора.
— О, и аз го забелязах — казах.
Роуз, Нийл и аз тръгнахме след Саймън и госпожа Ф.К. Обзалагам се, че това ни най-малко не се понрави на госпожата.
Портретът беше много стар, от Елизабетинската епоха, ако не се лъжа — високата яка на изобразения мъж бе обшита с къдрички. Той бе нарисуван до кръста.