Моят замък

— Трябва да са дошли дотук с велосипедите си — добавих. — Моля ви, не им се сърдете. Те просто са искали да видят как се забавляваме.

— Томас, Стивън, къде сте? Влезте и се присъединете към компанията ни.

Те не отговориха. Със Саймън вече се бяхме приближили до стария кедър. В този момент двете момчета хукнаха, само че Томас се спъна в нещо и се просна в цял ръст на земята.

— Хайде стига! — извиках. — Не се притеснявайте, всичко е наред.

Саймън се спусна да помогне на брат ми да се изправи — знаех, че Томас не се е ударил, защото през цялото време не спираше да се смее. Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и успях да различа Стивън на няколко метра по-далеч. Беше спрял и сякаш се чудеше дали да дойде при нас, или да продължи да бяга. Отидох при него и го хванах за ръката.

— Много съжалявам — прошепна той. — Знам, че постъпихме ужасно.

— Глупости — успокоих го. — Никой не възразява. — Дланта на ръката му беше влажна. Сигурна съм, че в този момент Стивън наистина се чувстваше ужасно.

Останалите бяха чули виковете и вече стояха на площадката пред входната врата. Нийл приближи тичешком с фенерче в ръка.

— Да вярвам ли на очите си? Моят стар приятел Стивън! — извика той. — Случайно да има някоя мечка наоколо тази вечер?

— Не искам да влизам вътре, моля ви! — прошепна в ухото ми Стивън, но аз и Нийл го хванахме от двете страни и го повлякохме към къщата.

За разлика от Стивън Томас изобщо не възразяваше да се присъедини към веселбата. Докато вървеше, не спираше да се кикоти.

— Видяхме ви по време на вечерята, но после всички се изнесохте нанякъде — призна той. — Вече се бяхме отчаяли и се гласяхме да си ходим, когато отново се появихте.

Щом видях Стивън на светло, застанал под светлината на полилея в хола, съжалих, че съм настояла да влезе — беше се изчервил като домат и не смееше да гъкне от неудобство. Роуз още повече утежни ситуацията, когато афектирано рече (предполагам, че думите й бяха провокирани от неловкост):

— Извинявам се заради тях. Мисля, че двамата трябва да се срамуват от постъпката си.

— Не обръщайте внимание на старата мърморка Роуз, момчета — усмихнато каза Нийл. — Да вървим да опустошим хладилника.

Веднъж бях гледала в някакъв филм как се опустошава хладилник и трябва да отбележа, че ми се беше сторило страхотно забавление. Нямах нищо против и аз да се присъединя към тях, но госпожа Фокскотън ме извика и беше редно да отида при нея.

— Кой е онзи младеж? Високият, със светлата коса? — поиска да знае тя.

Разказах й накратко за Стивън и връзките му с нашето семейство.

— Трябва непременно да го снимам.

— Какво, сега ли?

Госпожата издаде звук, подобен на цвилене, който по всяка вероятност трябваше да представлява смях.