Моят замък

След като момчетата потеглиха, ние се върнахме в хола. Там танците продължаваха.

— Ела, Касандра — каза Нийл и ме завъртя около себе си.

О, Боже, танцуването е много специално нещо, като се замисли човек. Ако някой мъж задържи ръката си около кръста ти или те хване за ръка, когато не танцувате, това се възприема като изключително важен знак. Докато танцуваш, това дори не ти прави впечатление — или ти прави, но съвсем слабо. Успявах да спазвам стъпките с по-голяма лекота, отколкото бях предполагала, но въпреки това не можех да се отпусна напълно и да се забавлявам така, както ми се искаше. Бях доволна, когато мелодията свърши.

Нийл покани Роуз и аз изтанцувах един прекрасен валс с викария. Така ни се зави свят, че накрая се стоварихме омаломощени върху дивана. Не мисля, че като партньорка Роуз се справяше по-добре от мен, защото чух Нийл да й казва:

— Престанете да добавяте малки модни стъпчици от себе си.

Мислех, че думите му ще я засегнат, и не сгреших. Когато мелодията приключи, Нийл покани сестра ми да излязат в градината, за да глътнат малко чист въздух, но тя почти грубо отвърна:

— Не, благодаря.

После всички отидохме в дългата галерия, където татко и госпожа Котън продължаваха да си приказват. Щом ни видя, дамата любезно млъкна. В продължение на няколко минути разговорът се въртеше около общи неща, но госпожа Фокскотън не преставаше да се прозява, да закрива устата си с ръка и да повтаря: „Извинете ме“, с което още повече привличаше вниманието върху себе си. Накрая Топаз се видя принудена да каже, че е време да си вървим. Госпожа Котън любезно запротестира, но нареди да приготвят колата.

Взех пушения бут, когато минавахме през хола, и тактично го скрих под шала, който Топаз ми беше дала назаем — бе напълно излишен като допълнение към тоалета ми, но в крайна сметка сега влезе в употреба. Саймън и Нийл ни съпроводиха до колата и обещаха, че ще минат да ни видят, когато се върнат от Лондон — заминаваха на следващия ден и щяха да останат там за две седмици.

И така, партито свърши.

— Мили Боже, Касандра, откъде взе това? — попита татко, щом наместих бута в скута си.

Отговорих му, а също така уточних, че съм го крила за всеки случай — защото, ако го беше видял, той можеше да ми забрани да го взема.

— Да ти забраня да го вземеш ли? Трябва да си си загубила ума, дете мое. — Татко взе бута и го претегли с ръце. Започнахме да правим разни предположения за теглото на шунката, което си беше чиста загуба на време, защото нямахме кантар, с който да проверим кой е най-близо до истината.

— Прегръщаш го така, сякаш е твоята първа рожба — отбеляза баща ми, когато ми го върна.

Отвърнах, че едва ли нечия първородна рожба е била толкова желана за родителите си, колкото този бут — за мен. След тази моя реч всички потънахме в мълчание — изведнъж се бяхме сетили за присъствието на шофьора.

Когато се прибрахме у дома, не се впуснахме да обменяме впечатления. Струваше ми се, че всички искахме първо да се усамотим и помислим. Аз специално направих точно това.