Моят замък

— А, но ти ще пуснеш мишлето от капана и ще намериш вкусна умряла сардина, за да задоволиш апетита на котката — успокои ме Саймън. След тези думи установих, че започва да ми харесва.

Другите бяха заети да мислят коя картина е най-близко до госпожа Фокскотън. Накрая се спряха на някакъв сюрреалист на име Дали.

— Като онази Горгона, от чиито уши излизат змии — уточни господин Фокскотън.

Нямам ни най-малка представа какво е сюрреализъм, но с лекота мога да си представя змии да излизат от ушите на госпожа Ф.К. Нещо повече — изобщо не бих ги упрекнала, че се стремят да изпълзят навън.

После всички решихме, че е добре да потанцуваме.

— В хола — каза Нийл, — защото грамофонът е там.

Госпожа Котън, татко и викарият изостанаха доста назад, увлечени в разговора си.

— Няма да ни достигне един кавалер — оплака се госпожа Фокскотън, когато се озовахме на долния етаж.

Отговорих й, че предпочитам да стоя настрана и да гледам, защото и без това не знам никакви модерни танци. (Роуз също, но тя поне е опитвала някои нови стъпки един-два пъти на партитата в дома на леля Милисънт.)

— Какви танци владееш? — попита ме Саймън, а тонът му беше ироничен. — Сарабанда? Куранте? Павана?

Отвърнах, че мога да танцувам само валс и полка. Мама ни ги беше показала още когато бяхме съвсем малки.

— Аз ще те науча — предложи Нийл. Той постави една плоча на грамофона (очаквах това модерно приспособление, наречено „Викторола“, да бъде доста по-вълнуващо), после приближи към мен. Аз обаче му казах, че предпочитам първо да погледам.

— О, хайде де, Касандра! — настоя той, но госпожа Фокскотън се намеси.

— Остави детето, щом не иска! Нека види няколко танца, а ти изтанцувай първия с мен, братовчеде.

Разреших въпроса, като изтичах по стълбите, седнах на най-горното стъпало и загледах надолу. Роуз танцуваше със Саймън, Топаз — с господин Фокскотън. Трябва да призная, че госпожа Фокскотън танцуваше наистина прелестно, макар през цялото време главата й да лежеше прекалено интимно върху гърдите на Нийл. Роклята на Роуз се развяваше красиво, но сестра ми непрекъснато пропускаше стъпки. Топаз се движеше вдървено — тя намира модерните танци за твърде вулгарни, — но госпожа Фокскотън танцуваше толкова добре, че мащехата ми видимо се поотпусна в обятията на мъжа й. От високо танцуващите двойки бяха интересно зрелище. Холът беше едва осветен и дъбовият паркет изглеждаше като езеро на лунна светлина. Отново долових мистериозния аромат на миналото, но този път примесен с парфюма на госпожа Фокскотън — тежък, загадъчен аромат, който с нищо не напомняше за цветен букет. Облегнах се на резбованите дървени перила и се заслушах в музиката. Почувствах се напълно различно от друг път — някак по-нежна, по-красива. Сякаш десетки мъже бяха влюбени в мен и не представляваше проблем аз също да се влюбя в тях. Усещането бе особено интензивно в областта на слънчевия сплит — чувство на уязвимост е най-точното определение, което бих могла да дам. Отдадох се на анализирането на това, което изпитвах, загледана в голямата ваза с бели лалета на фона на огромния прозорец с вдигнати завеси. Изведнъж замръзнах на мястото си от ужас.