Уравнения на живота

Петрович го прие като комплимент.

- Некултивирани естествени способности. Не мога да си припиша заслугата. Но съм чел много - повече от много. Не само магнитохидродинамика, но и за още какво ли не. Има проблеми и задачи, за които намирам решения на най-невероятни места. Няма как да знаем всичко, но е от полза да знаем къде да търсим.

Тя донесе двете кафета и сложи едната чаша в благодарните му ръце.

- Нищо от всичките ти думи не обяснява защо си толкова готов да захвърлиш всичко на боклука ?

- А не обяснява ли поне отчасти защо не го вземам много на сериозно ? Последните няколко години бяха подарък. Не заслужавах това спокойствие, което имах, мястото, където да правя това, което искам, без да се тревожа за пари или оръжие. Вече свърши. Дори ако Хиджо и наемниците му не ме спипат, Чейн ще ми развее чифт белезници и заповед за екстрадиция.

- Не е задължително всичко да свърши така. Може пак да избягаш.

- Свършено беше в момента, в който хванах Соня Ошикора за ръка. Моментът вероятно, в който реших да престана да бягам и да заплюя в лицето съдбата. Така ми е писано, всичките тези простотии. Фактът, че успях да го отложа толкова дълго, си е чисто чудо - Петрович се наведе над кафето си, силно, горещо, горчиво: тя знаеше как го предпочита. - Сега трябва да издържа, без значение колко е самоубийствено.

Пиф въздъхна. Не беше убедена.

- Няма ли някой, на когото ще липсваш ? Спомена сестра, майка.

- Цената, която трябваше да платя, за да може Борис да ги остави на мира, беше никога повече да не се свързвам с тях. Не им казах какво бях направил и те не ме питаха. Изчезнах. Те помислиха, че съм мъртъв, и аз не съм им давал основание да се съмняват. Освен тях - не. Нямам приятели, гаджета, може да имам няколко познати. Никому няма да липсвам. - Отпи от кафето, почти прекалено горещо, и си помисли за последния път, когато зърна сестра Маделин. - Никому.

- Тогава какво те прави по-различен от инспектор Чейн ? - Пиф балансира чашата си върху разкривена купчина от неговите лабораторни записки, коленичи до бюрото, опря лакти в края на плота и подпря лице върху китките си.

- Той има всички отговорности и правомощия на полицай. Какво е постигнал с тях ? Аз имах една-единствена възможност да спася Далтън и какво направих ? Това, че е на крак, диша и множи рояка си от реконструкционистчета, е благодарение на мен. На никой друг. Та съм различен, да. По-различен от онзи мързелив сукин сын.

- Значи е така ? - каза тя, със затворени очи, замечтана. - Хората като нас, ние мислим различно, нали ? Различни сме. Правим всичко, което правят и другите. Ходим по купони и концерти, ходим на конференции и пием, и говорим, пускаме си музика и играем видео игри, и се смеем, и плачем. Но когато опре ножа до кокала, се оказва, че не сме съвсем като другите. Щастливи сме да правим каквото си правим, но да дължим нещо някому ни пречи. Това да не би да ни прави егоисти или какво ?