Уравнения на живота
- Автор: Morden Simon
- Серия: Метрозоната #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-149-6
- Переводчик: Петя Митева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Уравнения на живота». Краткое содержание книги:
Но когато се натъква на отвличане, той действа, без да се замисли. Преди да успее да се спре, спасява дъщерята на най-опасния човек в Лондон.
И очевидно: СПАСЯВАНЕ НА МОМИЧЕ = ДА СЕ НАМЕСИШ.
Така че сега уравнението на живота на Петрович изглежда все по-сложно:
РУСКИ ГАНГСТЕРИ + ЯКУДЗА + НЕЩО, НАРЕЧЕНО НОВИЯТ МАШИНЕН ДЖИХАД = ЕДИН МЪРТЪВ ПЕТРОВИЧ.
Но Петрович има план (той винаги има план), само не е сигурен, че този е добър.
Пресече улицата по диагонал. През всичките си години в Метрозоната никога не беше правил нещо подобно. Мина покрай затъмнени магазини, за които не си спомняше някога да са затваряли. Табелите им бяха осветени, но вътре цареше сив полумрак.
Зави надясно от улица Ексибишьн Роуд. По диагонал от другата страна се намираше Хайд Парк, също толкова притихнал, колкото беше и предния ден. Само че днес това не беше тишината на смъртта, идваща откъм зловонията. Беше тишината на притаен дъх.
Не само градът очакваше нещо да се случи. Петрович придърпа ръце в късите ръкави и забърза към Хайд Парк Корнър.
Марченко го нямаше, а и той не носеше нито часовник, нито телефон, за да провери точния час. Можеше да е закъснял или подранил. Единствено беше сигурен, че е нужният ден. Така че застана под Уелингтън Арч, където спяха десетина купчини от чували и одеяла с едва забележим човешки вид, възползвайки се максимално от подслона.
В далечината чу как камбана отброи половиния час. Сега Марченко закъсняваше. Той заподскача нагоре-надолу и заразмахва ръце в опит едновременно да се стопли и да изсуши студената пот, избила по тялото му. Той потръпна.
В далечината колона черни коли се движеха по улица Гровнър Плейс. Първоначално ги помисли за още някоя компютърно причинена странност, но после ги видя по-ясно. Колите, шест на брой, обиколиха статуята веднъж и паркираха до тротоара.
Хора, славяни като него, бавно се появиха на утринния въздух, добре навлечени, за да скрият оръжията си. Петрович внимаваше да показва и двете си ръце, докато се приближаваше.
- Здрасти, Юрий.
Григорий присви очи и вдигна брадичка:
- Петрович. Значи загубих.
- Какво ?
- Заложих петдесетачка, че няма да се появиш.
Той се наведе към лимузината и почука на задния прозорец. Стъклото се плъзна надолу.
- Доброе утро, товарищ.
Петрович надзърна вътре:
- Мда. Направо не мога да повярвам, че имаш Зил.
- Защо не ? - каза Марченко. - Зилът е здрава кола. Надеждна. Бронирана.
- Частите сигурно ти ебават майката - Петрович прокара ръка по полирания и пастиран покрив, оставяйки редица мазни отпечатъци от пръсти.
- Всичко е възможно с пари - Марченко приглади мустака си. - Въоръжен ли си ?
- На престрелка не се ходи с нож.
- Това беше добре. Какво ти трябва ?
- Деветмилиметрови за норинкото. Нула трийсет и две за беретата.
Марченко кимна на Григорий, който отиде до багажника на колата и като го отвори, там имаше грижливо подредени кашони и продълговати кутии.
- Петрович, не ти ли е студено ?
- Замръзнаха ми цицките в интерес на истината. От Райската милиция ми изгориха якето.
- Какво си им направил, че да ти палят дрехите ?
Петрович тупна здраво с крак по земята:
- Дълга и вероятно безполезна история. Не преследваха мен де.
- Пак ли се месиш в чужди битки ? Мислех, че се водиш за умен човек. - Мустакът му трепна, когато той се усмихна безрадостно. - Толкова много врагове за някой толкова млад.
Григорий му подаде две картонени кутии, тежки от патроните. Наблюдава го, докато
Петрович се опита да намери някъде по себе си къде да ги сложи, после си свали дългия черен кожен шинел.
- Ето - каза той.
Петрович го погледна учудено.
- Не мога да си го позволя - каза той, когато най-накрая разбра.
- Имам повече палта, повече дрехи, костюми, обувки, дънки, отколкото бих могъл да нося. Вземи го. Гледай на него като на пример за социализъм в действие. - Григорий му го наметна; яката миришеше на одеколон.
- Сега изглеждаш достоен за моята компания - каза Марченко. - Качвай се.
Петрович сложи по една кутия във всеки от страничните джобове на шинела и се загърна с него, докато се разполагаше на просторната задната седалка.
Срегцу него седяха трима души: двама мъже и една жена, всеки стиснал Калашников.
- Леон, Валентина, Зив. Това е момчето, за което ви говорих.
- Аха. Всичко, което ви е казал, е лъжа - Петрович изниза беретата от чорапа си и извади пълнителя.
Жената на име Валентина тръсна конска опашка:
- Той каза, че си безстрашен.
Петрович погледна към Марченко.
- Това значи ли, че ме харесваш ?
- Значи, че реших да не те убивам. Добре е, нали ? - Марченко хвърли поглед към малкото пистолетче, което Петрович презареждаше. - Много е малка твойта пися.
- Същото каза и другият тип, преди да го убия.
Марченко се разтресе от смях:
- Виждате ли ? Виждате ли как прилича на котенце, а реве като лъв.
Вратата на шофьора се затвори и Григорий запали зила.