![Балтазар [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/8/6/1/baltazar-bg-download.jpg)
Балтазар [bg]
- Автор: Даррелл Лоренс Джордж
- Серия: Александрийски квартет #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-241-6
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Балтазар [bg]». Краткое содержание книги:
Скоби и Мелиса! В златистата светлина на тези недели и двамата оживяват пред очите ми, грейнали с цветовете, с които споменът обагря онези, които обогатяват живота ни чрез смях и сълзи, без самите да съзнават, че с нещо са ни дарили. А най-ужасното е, че невъздържаната страст, която Жюстин запали в мен, бе също толкова ценна, както би била и ако беше „истинска“; и дарът на Мелиса бе една загадка — какво всъщност можеше да ми предложи тя, това бледо безпризорно дете на александрийското крайбрежие? Дали Клия е била обогатена или ощетена от отношенията си с Жюстин? Бих казал по-скоро обогатена, безмерно обогатена. Дали пък не бяхме подхранвани единствено от измислиците на собственото си въображение, от лъжи? Спомням си думите, които Балтазар бе написал някъде с едрия си книжовнически почерк: „Всички живеем с избрани измислици“ и още: „Всичко, казано за някой, е вярно… Всичко е вярно за всеки…“ Не бяха ли това думи на Пърсуордън, изровени от собствените му преживявания с мъже и жени, или просто плод на внимателно наблюдение върху всички нас, нашето поведение и последиците от него? Не знам. Сещам се за един абзац от роман, в който Пърсуордън говори за мисията на твореца в живота. И там казва нещо от този род: „Макар и да долавя всяко несъгласие, всяко бедствие в природата на човека, той не може да направи нищо, за да предупреди приятелите си, нито да посочи с пръст, нито да извика навреме, за да се опита да ги спаси. Би било безполезно. Защото те самите са двигател на собственото си нещастие. Единственото, което творецът е в състояние да стори, е да им повели: «Разсъждавай и ридай!»“
Дали пък съзнанието за трагедия не е непоправимо загнездено — не, не във външния свят, който ние всички виним, а в нас самите, в човешките условия, които в крайна сметка бяха продиктували неочакваното му самоубийство в онази прашна хотелска стая? Предпочитам да мисля, че точно това е станало, но може би отдавам прекалено голямо значение на твореца за сметка на човека в него. Балтазар пише: „От всички неща за мен самоубийството му си остава най-невероятната и съвършено необяснима приумица. На какъвто и стрес или напрежение да е бил подложен, аз просто не мога да се насиля да повярвам, че това е причината. Но от друга страна, нека си го кажем — ние всички живеем в сянката на личностите край нас, без да вникваме надълбоко, навътре, под привидното. Ала и така да е, неговото самоубийство ме изненада като несъвместимо с характера му. Нали разбираш, той се беше успокоил по отношение на работата си — онова нещо, което най-много измъчва хората на изкуството — и дори бе започнал да гледа на творчеството си като на «божествено неважно» — фразата, както виждаш, е съвсем в неговия стил. Знам го със сигурност, защото веднъж, когато го бях запитал: «Каква е целта на писането?», той ми бе от говорил върху гърба на един плик. Отговорът му гласеше следното: «Целта на писането е да откърми човека, който в крайна сметка ще надмогне изкуството.»“
Имаше странни идеи за състава на душата. Например чувал съм го да казва: „Смятам, че тя е съвършено нематериална, също като дъгата — появява се във видима форма с определени качества, само когато вниманието е насочено към нея. Най-истинската форма на внимание, разбира се, е любовта. Тогава ‘хората’ стават това, което е илюзията за мистика, или ‘материята’ за физика, когато я възприема като форма на енергията.“
Той винаги гледаше с насмешка на моя интерес към окултното, както и на работата в Кабал, чиито събирания самият ти посещаваше. Обичаше да казва: „Истината е въпрос на разбиране на нещата — не можеш да стигнеш до нея, изкачвайки стълба от заучени схващания.“
Не мога да се отърва от усещането, че беше най-сериозен, когато беше най-безочлив и нагъл. Веднъж го чух упорито да твърди пред Кийтс, че най-добрите строфи в цялата английска поезия са написани от Ковънтри Патмор. А те бяха:
И след като изтърси това, додаде: „И истинската им красота се крие в това, че самият Патмор, когато ги е писал, не е знаел какво иска да каже. Sich lassen!“ Можеш да си представиш колко раздразнен се почувства Кийтс. Освен това често цитираше с назидателен тон една мистериозна мисъл на Стендал: „Усмивката се появява само от външната страна на кожата.“