Балтазар [bg]

„Аз отпращам читателя до празна страница, за да го върна обратно към него — където в крайна сметка му е мястото.“

Ти говориш за благовидността на нашите действия и това не е много справедливо, защото ние всички сме живи хора и като такива имаме право да потърсим убежище поне в условната присъда на Бога, ако не на читателя. Така че, като се сещам за всичко това, нека ти разкажа историята за смеха на Жюстин! Като я научиш, сам ще си признаеш, че никога не си чувал този смях, защото не става дума за нейния вечно хаплив, язвителен и огорчен от живота кикот. Да, само Пърсуордън го беше чувал — сред гробниците на Сакара27! На лунна светлина, два дни след Шам ел Несим. Били там с голяма група туристи, които им служели за прикритие, но не можели много да разговарят — чувствали се като съзаклятници. По онова време Пърсуордън беше успял да сложи край на частните й посещения в хотелската му стая. Така че размяната на няколко скътани тайни им доставяла удоволствие; най-накрая същата вечер съвсем случайно останали за малко насаме — изправили се един срещу друг в една от онези зловещи и неумолими дупки, напомнящи за смъртта по един много особен начин: гробниците.

Жюстин си била пуснала бримка на чорапа, а обувките й били пълни с пясък. Събула ги, за да ги изпразни, а той запалил клечка кибрит, огледал се наоколо и взел да души въздуха. Тя му прошепнала, че напоследък я гризе някакво подозрение, че Несим е открил нещо във връзка с изгубеното й дете, което не желае да й съобщи. Пърсуордън слушал разсеяно, ала изведнъж щракнал с опарените си от огъня пръсти и рекъл:

„Слушай, Жюстин — знаеш ли какво? Миналата седмица препрочетох «Нрави» ей така, за удоволствие, и ми хрумна нещо; искам да кажа, ако всички тези увъртания и подмятания за Фройд и твоето така наречено изнасилване като дете и така нататък са самата истина — истина ли са? Не знам. Нали разбираш, може и да си си го измислила. Но тъй като, от една страна, знаеш кой е човекът със злочестата превръзка на окото, а от друга — отказваш да съобщиш името му на нещастната армия от психолози аматьори, начело с Арнаути, значи имаш някаква много сериозна причина за това. Каква е тя? Чудно ми е. Няма да кажа на никого, обещавам. Или всичко е една лъжа?“ — Тя поклатила глава.

„Не, не е.“

Тръгнали да се разхождат на чистата млечнобяла лунна светлина, а Жюстин се умълчала. След малко обаче изрекла бавно:

„Не беше само притеснение или нежелание да се излекувам, както го наричаха — всъщност както той го нарича в книгата. Работата е там, че въпросният човек е наш приятел — на всички нас, и твой включително.“ — Пърсуордън я изгледал с любопитство.

„Мъжът с черната превръзка на окото, той ли?“ — попитал. Тя кимнала. И двамата запалили цигара и седнали на пясъка, за да изчакат другите. Тъй като Жюстин усещала, че каквото и да му повери, ще си остане между тях, добавила плахо: