Белязана [bg]

Уолоф се надигна и отвори вратата. Затръшна я гневно след себе си, а Миранда се обърна отново към прозореца. Бе покъртена от думите му. Истинността им я бе разтърсила. Правенето на магия и в тези условия бе достатъчно трудно, а да постигне желаното умствено състояние, когато край нея гасне живот? Невъзможно. Емоциите не можеха да бъдат изтласкани.

Може би истинското изпитание за един магьосник бе безпристрастността. Във всички познати й истории за чародеи, маговете бяха студени и безчувствени, насочили умовете си единствено към целта. Част от нея копнееше да бъде освободена от тежестта на емоцията — но в сърцето си потръпна при тази мисъл. Повдигна й се от представата как показва гняв и презрение наместо състрадание и тревога. Такава участ бе по-жестока от смърт. Да не послуша сърцето си сега означаваше да го заглуши завинаги, а то мълвеше, че приятелката й се нуждае от помощ.

Тя слезе по стълбите, взела решение.

— И какво ще правиш? — подигравателно запита Уолоф.

— Ще отида да помогна на Мин! — обяви девойката.

— А как възнамеряваш да я откриеш?

— Не зная — отвърна Миранда, докато нахлузваше прокъсаните си ботуши и си слагаше наметалото.

— Върви тогава. Преподадох ти основите, за което ми беше платено. Съвестта ми е чиста. Но трябва да запомниш едно. Кая е вложила значителна сума и ще очаква лечител. Как ли ще се почувства, когато й кажа, че новият й талисман и единствен целител е измръзнал до смърт, дирейки да спаси звяр от опасност, за която дори не е сигурна?

Миранда му хвърли продължителен тежък поглед, преценявайки думите му. Сетне отвори вратата и излезе на студа. Кратък поглед към небето й показа, че не би могла да избере по-лошо време да броди из горите сама. Всяка седмица от престоя й в кулата на Уолоф бе валял сняг поне веднъж. Предимно леки снеговалежи, но някои донасяха със себе си вятър и студ, достатъчни да застрашат създанията, неуспели да открият заслон. Днес денят бе именно такъв. Пронизващ вятър предвещаваше още по-безмилостните вихри, които щяха да шибат лицето й до час.

Острите нокти на Мин бяха оставили ясни следи, които да следва, ала надигащият се вятър бързо ги заличаваше. Надпреварвайки се с времето, Миранда крачеше сред снега, на места затъвайки до колене, с цялата си възможна бързина. Не обръщаше внимание на жестокото горене в очите си, предизвикано от вятъра, знаейки, че изгубеше ли дирята само за миг, можеше изобщо да не я намери. Гневно бе стиснала наметалото си с лявата ръка, затворила пръсти около белега, донесъл й всичките тези нещастия, сякаш ако го накажеше достатъчно, щеше да я освободи от проклетата си хватка.