Драконите на изчезналата луна [bg]

На другото легло имаше друг магьосник. Беше от расата на елфите, но изглеждаше така измършавял, че лесно би могъл да бъде сбъркан със собствения си труп. Имаше гарвановочерна коса — нещо необичайно за елфите, които по правило бяха руси, — а кожата на лицето му бе бяла като кост. Мантията му навярно трябваше да бъде черна, ала понастоящем бе по-скоро сива от полепналите по нея кал и прах. Подобно на Палин и елфът просто се взираше безизразно в нищото.

Джерард още веднъж извика името на Палин, този път малко по-високо, за да надвиши непрестанните крясъци, оплаквания, плачове и кашляне на останалите затворници. Канеше се да го повика отново, когато усети странно докосване по врата си.

— Проклети мухи! — измърмори и посегна с ръка, за да прогони досадното насекомо.

Магьосникът вдигна глава и се взря напред.

— Палин! Какво правиш тук! Какво се е случило с теб? Добре ли си? Дяволски мухи! — Джерард още по-раздразнено потърка врата си и се размърда с неудобство в собствените си дрехи.

Палин остана загледан отсъстващо в Джерард в продължение на дълги секунди, сякаш очакваше от него да каже или направи нещо повече. Когато обаче рицарят просто повтори предишните си въпроси, магьосникът отмести очи и отново остана вгледан в нищото.

Джерард направи още няколко безуспешни опита да привлече вниманието му, ала след като не постигна успех, се съсредоточи изцяло върху задачата да се отърве от противните гадини. Най-сетне неприятното усещане изчезна.

— Какво се е случило с тях? — обърна се към съкилийника си той.

— Не знам — дойде отговорът. — Стояха си по същия начин още откакто ме доведоха, а това беше преди около три дни. Всеки ден идват, за да им донесат храна и вода и винаги се грижат да се нахранят и напият. Но не съм ги виждал да помръдват. Направо да ти настръхнат косите, а?

„И още как“ — помисли си Джерард. Зачуди се какво ли е сполетяло Палин в действителност. Забеляза, че по дрехите на магьосника имаше петна от кръв, и предположи, че вероятно са го измъчвали толкова жестоко, че той просто е предпочел да изгуби разсъдъка си напълно. С натежало от тъга сърце младият войн още веднъж отсъстващо потърка врата си и му обърна гръб. За момента не можеше да направи нищо, за да помогне на приятеля си, но ако всичко се развиеше според плана му, вероятно все пак би могъл да се погрижи за него.

Клекна в единия ъгъл на килията, като се държеше на безопасно разстояние от един отвратителен на вид сламеник. Без съмнение именно от там идваха бълхите, които го измъчваха.