Прах [bg]

Бентън замълчава. Долавям конфликта в душата му. Накрая той казва:

— Никога вече няма да позволя това да се случи.

— Да, каза го вече.

— Знаеш какво очаква ФБР. Не само да е на първо място, но и да те притежава, а когато приключи с теб, отиваш в изгнание и потъваш в забрава или нещо още по-лошо.

— ФБР не притежава никого от двама ни — възразявам. — Навремето беше така, но никога вече няма да стане. А твоите хора няма да докоснат Луси.

— Не са мои хора — гневно отрича той.

— Ти си господар на себе си, Бентън.

— Знам го, Кей. Наистина. Нямаше да съм тук сега, ако не беше така.

— На какво точно не мога да се доверя? — поглеждам го. — Мисля, че е време да ми обясниш.

— Не съм сигурен, че мога. Но ще ти кажа какво ме тревожи и съм сам в това. Не искам ти и Луси да пострадате. А Гранби ще ви нарани, ако може. Ще нарани всички ни. Надявам се Марино да не каже и дума за телефона на никого от офиса. По дяволите, защо трябваше да си пъха носа в това? Не трябваше да се обажда в службата. Ще настане истинска лудница, ако той им предаде телефона.

— Няма да го направи. Марино мрази ФБР.

— Може би е прав.

— Трябва да знам в какво си сам. Срещу каквото и да си изправен, аз също ще се изправя. Всички ще се изправим до теб.

— Сега, след като той уби и тук, ти вече си изправена срещу него.

— Не можем да имаме тайни, Бентън. ФБР да върви по дяволите. Говорим за нас. И умират хора. Майната му на ФБР.

Не мога да повярвам, че го казах, но го направих.

— Марино вероятно тъкмо ми е уредил уволнението, но не ми пука. Не можем да оставим Гранби да се отърве безнаказано.

— Няма да го оставим. Каквото и да е направил. Но трябва да говориш с мен.

Бентън се отпуска на земята, обляга гръб на оградата и се кани да ми каже онова, което вярва, че не би трябвало да ми казва.

— Мислят, че знаят кой е, и ще ти дам информацията, защото не можеш да имаш вяра на нищо, което те ти кажат. Вероятно ще бъде лъжа.

Той продължава да говори за ФБР, сякаш не е един от служителите му.

— Ти вече си замесена пряко в тези случаи и няма да позволя на Бюрото да ти причини това. Права си. Обещах, че това няма да се случи отново, и ще спазя обещанието си.

— Какво да се случи?

— Те причиниха достатъчно и на двама ни.

— Какво става, Бентън?

Той ми обяснява как колегите му са сигурни, че знаят кой е Столичния убиец, а Бентън е още по-сигурен и от тях, че грешат. Тук не става дума само за доверие, но и за възможност, която не може да е по-шокираща или обезсърчаваща.

— Прекалено е очевидно. Прекалено хубаво, за да е истина — казва той. — Такъв хитър и пресметлив човек не би оставил ДНК-то си, при това толкова очевидно. Не бяха нужни нито специални лампи, нито проби, за да го намериш веднага. Чувствам, че е погрешно. А опитът ми сочи, че когато положението ти се струва погрешно, то почти винаги е.