Прах [bg]

Бентън не говори за Вашингтон или Кеймбридж, а за Кънектикът. Не отговарям веднага. Спирам да си облека палтото, защото вятърът внезапно се усилва. Пъхвам ръце в джобовете си, а те са натъпкани с мръсни ръкавици. Оглеждам се за кошче за боклук, но не виждам такова.

— Да бъдем справедливи — светът винаги е бил страшно място с много малко чар — казвам небрежно, като се опитвам да пропъдя зловещите мисли така, както пропъдих грипа и смъртта на баща ми, когато бях малка, както пропъдих толкова много неща, откак познавам Бентън.

— Черпила си вода от кладенец, за който не си знаела, че е бездънен, и сега тъкмо откриваш безкрайната дълбочина на безчовечността — отвръща той. — Безсмислена кланица, която не можеш да спреш, тъй като вече е приключила, когато стигаш до нея. Зверски убийства в мол, църква, училище. А аз не мога да изготвя профил на човека, който ще извърши следващото подобно убийство, на откачения извратеняк, който ще нападне неочаквано. Гранби е прав поне за това.

— Не го хвали за нищо.

— Мога само да предвидя последиците, защото подобен човек го извършва само веднъж. После умира, а ние търсим следващия.

— Колко следващи?

Гневът ми нараства отново. Усещам горещия му дъх по тила си, но не искам да го прогоня.

— Все по-често ще се случва — отговаря Бентън. — Общият знаменател е първичното, независимо колко е извратено. Убийство, изнасилване, мъчения, канибализъм, дори публичните екзекуции на римляните, предназначени да забавляват тълпите в Колизеума. Но досега в историята няма нищо подобно. Извършването на масово убийство, сякаш е видеоигра. Убиване на деца, бебета, изпразване на пълнители в тълпа от непознати, изпълнение на кошмарен спектакъл, за да станеш известен. Не, не си добре, Кей. Никой от нас не е.

— Много хора от спешните служби ще напуснат — казвам, като забивам поглед в краката си. — Беше прекалено зловещо дори за опитните санитари и ченгета, с които се запознах. Онези, които бяха пристигнали на мястото първи, ходеха като зомбита. Вършеха всичко необходимо, но очите им бяха оцъклени. Стори ми се, че в душите им бе угаснала някаква светлина.

— Ти няма да напуснеш.

— Аз не бях от първите, Бентън — отговарям, като заобикалям огъната арматура, забита сред камъните.

— Но си видяла същото като тях.

Прегръщам го и усещам стегнатото му тяло, когато облягам глава на рамото му и вдишвам финото ухание на кожата, одеколона и вълненото му сако.

— Прехвърляш страховете си към мен — казва той. — Аз не излизам от границите, но се боиш, че ти излизаш. Проектираш страховете си за себе си върху мен. Така се случва, когато нещо наистина ти вземе акъла. Независимо какво виждаме, никога не сме готови за следващия невъобразим ужас.

— Е, това звучи адски мрачно. Ами всичко, на което с теб сме се посветили? А светът е по-лош от когато и да било преди. Понякога се чудя защо въобще си правим труда.