Прах [bg]

— Не знам, но би трябвало да видиш дали няма да намериш още отпечатъци. Аз може да съм пропуснала нещо.

— Не знам защо въобще би вървял пеша. Може други хора да са оставили отпечатъците, които виждаш.

— Запознат ли си с обувките-ръкавици? — питам.

— Откачените обувки, които Луси носи. Тя ми подари чифт такива преди две Коледи. Никаква опора за свода. Приличах на жаба с тях и вечно си удрях проклетите пръсти на краката.

— Предполагам, че са около двайсет и шест-двайсет и седем сантиметра на дължина.

— А бе я го кажи в инчове. Все пак живеем в Америка.

— Приблизително десет инча, което е осми размер мъжки обувки или десети размер дамски.

— Осми размер? — избумтява гласът на Марино в ухото ми. — Адски малки за мъж. Може някое хлапе да си е играло около железопътните линии. Да не споменаваме и странните забавления, по които си падат студентите от МИТ. А и някои от техните генийчета са на по четиринайсет години, нали? Няма да се изненадам, ако някое от тях носи обувки с пръсти.

— Трябва да снимаме отпечатъците в мащаб — казвам на Марино, сякаш още работи за мен.

Независимо какви са намеренията ми, май не мога да се удържа да не го надзиравам. Дори по телефона усещам, че той настръхва. Или поне ми се струва така.

— Може и да не се окажат важни — добавям дипломатично.

Чувам тракане на метал по линията и затръшване на врата на кола. Марино вади Куинси от джипа и му слага каишката.

— Но нека не рискуваме. Снимки и мерки, моля — казвам. — Не мисля, че ще успееш да направиш отливка на отпечатъка, но можеш да вземеш проба от почвата. Ще накараме Ърни да я провери.

Ърни Копел е най-старшият ми майстор на микроскопа и проследяването на улики.

— Осъзнавам, че надеждите не са големи, но ако не е наложително или възможно да запазим отпечатъците цели, поне вземи каквото можеш.

— Идвам — съобщава ми Марино. — Вървя към вас в момента. Изчакай няколко минути и ще направя снимки и каквото друго е нужно. Няма логика да носиш обувки-ръкавици, но предполагам, че можеш да ги измиеш лесно като джапанки. Ама че откачалник. Трябва да проверим местните лудници и да видим дали наскоро не са освободили някого.

— Не бих сложила това на първо място в списъка — казвам и осъзнавам, че отново му нареждам какво да прави.

— А какво ще кажеш да ме оставиш да си гледам работата?

— Точно това искам да направиш.

— Той там ли е? — снижава глас Марино.

Поглеждам към Бентън, който чака неспокойно и се разхожда напред-назад, като спира от време на време, за да си оправи панталона.

— Да — отговарям лаконично.

Не знам дали Бентън ни слуша, но няма значение. Не му се налага да се напряга прекалено много, за да разбере какво мисли Марино.

— Спомена ли нещо за Луси? — пита Марино. — Дали е познавала Гейл?