Тихият палач [bg]

— Изгубих им броя — отвърнах аз.

— Да ти направя ли кафе? — попита ме Харълд и аз вече знаех кой ме е чакал да се върна. — Говоря на шефа, не на теб — каза той на Марино.

— Не, благодаря. Не сега — отговорих и забелязах, че са останали само четири каноли в кутията, пет преди Марино да се почерпи.

Харълд, Ръста и Брайс бяха подготвили малко празненство. Бях трогната.

— Не мога да ви пия гадното кафе. — Марино приключи със сладкиша и пак запуши.

— Не та и предлагаме.

— Внимавай, защото може да те глоби за неправилно паркиране. — Все същата стара шега. — Ще те арестува за хвърляне на боклуци и нарушаване на обществения ред.

— Може ли да ви видя значката, моля?

— Внимавай. Има пистолет. — Шоуто на Ръста и Харълд продължаваше. — И то много голям.

Марино загаси цигарата си на пода и издиша дима странично през устата. Извади фасовете от джоба си и ги хвърли в кофата за боклук.

— Имаме два случая, които току-що пристигнаха от „Мемориъл“ — информира ме Ръсти.

— Мисля, че минахме покрай тази катастрофа.

— Но съм казал на Луси да не паркира тук. — Видя се пламък и Харълд запали отново пурата на Ръсти, след това своята. Разпознах дървесния черешов аромат на бахамския тютюн, който двамата обичаха. — Ако някой одраска колата с количка, представяш ли си колко ще струва?

— От ПМС са дошли, за да вземат удавянето от Линкълн — каза Ръсти.

Нелепо съкращение на „Погребална мемориална служба“. Неуместните коментари можеха да се предвидят.

— Някакви хлапета си играли в басейн на голяма къща, в която никой не живее — каза той. — И освен това пили. Скачали върху покривалото на басейна като на батут и, разбира се, то се скъсало. Едно момиче се подхлъзнало и си ударило тила в бетонния ръб. Малките задници, с които била, не направили нищо, за да й помогнат. Оставили я там в басейна, дори не я извадили, което изобщо не го разбирам. Как така оставяш някого в басейн? Беше на дъното, когато отидохме там тази сутрин, след като агент по недвижими имоти я намерил.

— И хлапетата, с които е била, не казали на никого, така ли? — попитах.

— Очевидно не са. Люк установи, че има затворена фрактура на черепа, от която не се умира. Удавила се е.

Ръсти помълча известно време, устата му бе стисната, а погледът блуждаещ. Оправи си кърпата на главата, не искаше да поглежда никого. Ходили са на място и са транспортирали трупа дотук. Това го бе разтърсило.

— Четиринайсетгодишна и никой да не забележи, че я няма вкъщи цяла нощ? — Взе пурата и дръпна от нея. — Напоследък обвинявам за всичко родителите.

— И правилно — отвърнах.

— Когато бях малък и извършех някоя пакост, не можех да напускам стаята си.

— Подозирам, че често се е случвало.

— Нали разбираш какво казвам, шефе.

— Определено. Люк тук ли е? Не забелязах колата му на паркинга.

— Ан го докара тази сутрин.

— Тя не просто го е докарала — отбеляза Марино. — И това, което върши, е глупаво.